Да пием за красивите жени.
Ще счупя с гняв самотната им чаша,
в която и в среднощен час кълни
мълчание, от вълчи вой, по-страшно.

Да пием за красивите жени,
които никога не бих отпратил,
дори една от тях да измени
с насъщен враг. Или пък стар приятел.

Да пием за красивите жени,
за тяхното непостоянство свише:
и розата изгубва цвят за дни,
но в пазвата на ветровете диша.

Дори и с право на последен тост,
да пием за безсмъртните им гени,
в които зреят дълго - грозд след грозд -
децата ни все още неродени.

Да пием за красивите жени,
които идват, после си отиват:
преди да хукнат немите вълни
брега пригалват безнадеждно с грива...

Ивайло Терзийски 

Вършее южнякът в косите ти сламени.
Вълшебна поема кому ли шепти?
И плуват звездици в дълбокия кладенец
на мойте зеници. А в тях - само ти.
Да, само ти би могла да орисаш и лудия
да тананика с тъжните ангели в хор.
Даже трамваят ще спре, щом „Алелуя”
превземе заспалия градски простор...
И ти, която спасяваш душите на бедните,
ще пееш „Аве, Мария” в призрачна нощ.
Без твойта усмивка светът ще е бездна,
а с нея животът ни ще е по-малко лош...
Вършее южнякът в косите ти сламени.
Кому ли вятърът шепне сакрален сонет?
Угасват звездите в дълбокия кладенец
на моите тъжни очи. Очи на поет...

Ивайло Диманов 

Във моите очи ще завали,
когато в твоите разцъфне сутринта.
Дали дъждът ухае на сълзи,
или на капки утринна роса?

А ти тръгни към свойта синева,
прегърнал смело утринта зелена.
Така забързан, даже не разбра -
във миглите росата е солена.

Зорница Петровска 

Колко много нещастия, боже,
ти стовари на мойта глава!
И се чудя сърцето как може
да живее след всичко това.

Твойте мътни порои ме влачат.
И жестока ме суша суши.
Градоносните облаци плачат.
Земетръс моя дух разруши.

Остави ме във тиха забрава.
Аз не съм твоя кръв, твоя плът.
От поета светец не става.
Ореолът е живата смърт.

Остави ме в пророческа лудост
като просяк от глад да умра.
Но, заклевам те: никога с Юда
не ме слагай на обща софра!

Златан Данев 

Постоянно нещо в мен изгаря,
вятър вее пепел всеки ден...
Сякаш денонощно се разгаря
битка тайнствена във мен.

Сам, във дреха евтина загърнат,
със присвити от прахта очи,
аз издувам огрубели бърни -
„Жив е той...” във пътя ми ечи.

О, мой боже, запази сърцето,
много са завоите пред мен...
А се правят подвизи, додето
си безумен и зелен...

Жеко Христов 

Пак залез зад скалите зачервява
и тоя ден от Бога подарен.
О, колко време още ни остава
да бъда аз със теб и ти - със мен?

Часовникът с обреченост тиктака.
Без смисъл е да молим: време, спри!
И може би раздялата ни чака
след тази нощ, навеки, призори.

Мълчим самотно примирени
през вечния закон неуморим,
че само хора, още неродени,
не чакат края в стон неизразим.

За първи път в живота ни нелесен
със ласка, светлина като роса,
протягам длан, но вече не със песен,
а с някаква напираща сълза...

Цветан Илиев