Търсих те
зад всеки ъгъл,
зад всеки прозорец,
във въпросителните
на телефонните слушалки,
във всички походки,
във всички ръце,
във всички очи
много дълго.
Затворих очи
и те видях.

Венцислав Кисьов 

Глухарчета изсвирват тишините,
с най-меката въздишка на клавишите.
Сега светът е много бял и ситен.
Контурите на времето - издишани.
Битийната мастилница е суха,
писмата със съдбите - неизпратени.
Копнежите обувките събуха
и легнаха с лице към необятите.
Платих и аз на щастието заема.
Съществен стана фонът, не героите.
И близостта е все по-осезаема.

Но стъпките ми днес не са до твоите...

Милена Белчева 

Дими цигapaтa нa днитe
и пeпeлтa ѝ ce paзпpъcвa.
Бeзкpaйнo pядкo някoй питa.
Бeзкpaйнo чecтo нeщo втpъcвa.

Oпивaмe ce oт измaми,
cъзнaвaмe ги, a e вeceлo.
Tpeвa жълтee мeжду кaмънитe.
И чувcтвaтa ce cмeнят лecнo.

Дa изнeнaдвaш e oпacнo,
a дa cи нaгoдeн - пpиятнo.
Heбeтo pядкo cтaвa яcнo.
He xoди вpeмeтo oбpaтнo.

Дими цигapaтa нa днитe,
a пък в пaкeтa дpугa нямa...
Aкo peшиш pъжeн дa pитaш -
oбут. И пo-дaлeч oт плaмъкa.

Васил Давидов 

Когато обичам - тогава
душата ми в радост се къпе,
и всичко тогава обичам,
и всички неща ми са скъпи,
и весело пея и тичам
тогава, когато обичам.

И всичко е мое тогава,
планинското ехо е мое,
и аз като къс боровина
горя и забравям покоя,
и вредом, където премина,
аз мисля, че всичко е мое.

И влюбена крача и пея,
стопанка на въздух и суша,
и весел ме смях оглушава,
на листите говора слушам
и мой е живота тогава,
и влюбена крача и пея.

Когато ме някой обича,
приличам на купол в небето
и искам да стана камбана,
да звънна в зори над полето,
на всички усмивка да стана,
когато ме някой обича.

Когато ме никой не люби,
тогава е празно сърцето,
тогава аз чувам как плачат
цветята далече в полето
и тъжна под слънцето крача,
когато ме никой не люби.

Обичана искам да бъда,
да бъда мечта аз самата,
очаквана да съм, да тичам
и вечно в любов да се мятам,
аз искам сама да обичам,
обичана искам да бъда...

Медея Кахидзе 

Научих се да мога да се радвам,
когато радостите оредяха...
Сама на себе си да изповядвам
греховни мисли, дето ме гнетяха...

Отучих се да плача и да страдам,
отпила вече всякакви отрови.
Сърцето си едва, едва опазвам
от фалша на неистински любови...

Научих се да мога да се радвам
и да запазя искам красотата...
Да вярвам пак в това, което вярвам
и все да не познавам самотата...

Мая Санд 

Аз вече няма за любов да пея.
Изпях се и започвам да чета.
В очите ти ще се промъквам тайно
Ще те прелиствам и ще си мълча.
Страните ти под мен ще руменеят
от полъха на жарките листа,
които ще разгръщам много нежно
и много дълго с устни ще чета.
Под пръстите ми тънки ще запяваш,
ще се разливаш в мека тишина.
А чуя ли, че утро в теб изгрява,
ще си отивам - сякаш съм мъгла...

zinka 

Мъжът на петдесет от Бог избран е
с жената да направи чудеса.
До теб ли е - е истинско имане,
карето ти - от четири аса.

Мъжът на петдесет е топъл вятър,
погалил уморените страни,
но скришом и повдигнал ти полата
(все пак Адам е в свойте слабини).

Мъжът на петдесет е сладко вино,
опива неусетно и във транс
завихря те във танго аржентино -
герои от красив и луд романс.

Мъжът на петдесет корав е камък,
видял и две, и двеста не веднъж.
Където ти е нужен, знаеш - там е.
Мъжът на петдесет е моят мъж!

Мая Попова 

Вземи от мен влакната с бялото търпение,
с които тайно си превързвам тишината.
Ще бъде твое всяко крехко избавление,
където само вечността не е позната.

Вземи нюанс от неподвластните картини,
където полусънната зора не беше моя.
Под сенките на подивелите градини
се ражда новата стихия на пороя.

Вземи си капки от преливащата жажда,
която спъва ме, когато те сънувам.
Във мрака всяка светлина изглежда важна.
Страхът от сушата научи ме да плувам.

Тогава топла част от мен ще притежаваш,
която всъщност няма как да бъде да твоя,
а само заледения ми образ ще спасяваш,
изгубил временно на лятото покоя.

yoro 

Той едва се усмихва. Почти не говори.
Стадо чанове плачат в съня му чуплив.
Мълком кучето гали, сее фасове в двора...
Побелява... Но всъщност е сив.

Посивял от прашасали градски пейзажи,
мъкне камъни, къща на село гради.
С бели спомени нощем стените ѝ маже
и си свети с родопски звезди...

Заранта е брадясал - отдалеко се връща,
носи мирис на диви планински треви.
Никой вкъщи не пита защо е намръщен
и защо уморено върви.

Като зимни врабци мойте думи мълчаха,
днес се ронят – трохи в окъснелия стих...
Затова, че домът ни е бащина стряха,
всички минали сълзи простих!

Ти прости ли ми, татко? Виж ме, пак съм си същата,
изпод бръчките гледа твойто малко момиче -
вместо мен, дъщеря ми сега те прегръща
и прошепва: “И аз те обичам...”.

Мая Дългъчева 

Като сестра на нежните сирени
ще бъдеш възхитителна... Ела!
Ела и виж вълните белопенни
как носят хоризонта на крила.

Ела и виж високите простори
и по-нататък погледни, отвъд,
отдето разцъфтяват метеори
и нощем става приказен светът.

Ела любима! Топъл и разгърден,
обветрен от солени ветрове,
приветен, мимолетен, милосърден,
при себе си Созопол ни зове.

Там слънчеви съцветия ще греят,
на мокри водорасли ще дъхти.
И бавни приливи ще ни полеят
на люлки от забравени мечти.

По сребърната пясъчна жарава,
пронизана от синя светлина,
ти горда и красива ще минаваш
като жена от всички времена.

И аз ще ти разкажа, Магдалина,
как някога, в един чудесен ден,
през моя поглед с амфора премина
и тъй остана отразена в мен.

Матей Шопкин 

Представата за теб – представа,
която не признава други.
След тебе песента е кавър,
а райската градина – угар.
Да си облогът ми за всичко,
което проиграха дните.
Животът не търпи кавички.
Кажи ми честно и открито
защо си тишина и болка,
а в тъмното – блестяща язва.
От спомена си ми отломка,
но само целостта доказваш.
Портрет на нежността ми сива,
излез от себе си накрая.
Това, което ни убива,
е с право да ни продължава.

Мартин Спасов 

Изгасете звездите
обърнете луната,
прогонете светулките -
самотата ми спи.
Пробуди ли се,
ще ме погледне
с чаровни очи,
ще ме докосне
с топло коляно,
ще ме повика
с томителен глас,
ще ме омае
с още по-нежни коси.
Ще разбере,
че без нея съм само
един измислен човек
с небрежно лице,
който дъха на празно и нищо.
И ще си тръгне.
За да повика ужаса!

Мартен Калеев