Аз съм толкова млад, но боли ме да виждам,
че животът ни вече не струва и грош,
че ни дебне отзад и свирепо приижда
бедността, нeузнала какво е разкош.

Аз съм толкова млад, но в гърдите ми стене
на градчето, в което отраснах – скръбта.
Този свят с изпокъсани дрехи е денем,
но налива се с вино, пленен от плътта.

Този свят е глупак, изоставен от всеки.
Той залита пиян по скалиста съдба...
Този свят е хало̀сан с невидима щека
и полека-полека докосва смъртта...

Този свят е море и усмивка на лайка.
Той в очите на влюбени двама расте.
Този свят е дете на забравена майка
от бащата, запрашил незнайно къде.

Димитър Драганов 

По-лесно ми е, когато ти пиша.
Тогава съм мил и разчупен.
Тогава намирам ръцете ти.
Макар да изглежда заучено.
Смутен съм не по-малко то тебе.
И през фалцет преминават
понякога думите.
Не знам колко време е нужно,
след като пак те сънувах.
След като пих само бира
и времето нищих безпомощен...
Трябва ми помощ от теб,
иначе тръгвам за Глостър.
Атавистичен импулс
ще ме накара да сгафя.
Вярвай ми! Знам се добре!
Десет фрази са ми достатъчни.
Някъде със пипалата
на невроните трезви
нахалост...
Мисля си.
Ти харесваш по-други мъже.
Мен... ме обичаш до ярост.

Димитър Гачев 

Ако сега докоснеш ме и тук
ще видиш, че не съм жена, а струна.
Трептя, разпадам се до звук.
Мелодия изящна като руна.

Не ме е страх, че ще откраднеш песента.
От себе си не би откраднал нота.
Прониквай бавно и уверено в стиха.
Празнувай резонанса на живота.

Димитрия Чакова 

Да направиш добро и на път да го хвърлиш.
Да забравиш за него ти на мига.
Да не чакаш отплата, дори и от Бога.
Това е да имаш, благородна съдба.

Да обичаш безкрайно, без да очакваш
благодарност събрана във светлина.
Да умееш да плачеш над чуждата болка.
Да простиш, непростимите даже неща.

Да можеш да падаш. Без риск да останеш
долу, заровен до гуша в калта.
Ръка да протегнеш, за да можеш да хванеш,
за тебе протегната чужда ръка.

Таня Мезева 

Пробих черупката на дни,
които ме обвързват.
Сега се мятам като вик
из грешните си бързеи,
протягам давещи ръце -
два ожъднели стръка...
Пред мен чернеят гърбове,
зад мен белее мъка.
Добрите богове убих,
не станах еретичка,
загубих много и не знам
дали изгубих всичко,
когато с камък натежал
по слънцето замерях...
Плътта, изваяна от кал,
наказана с неверие
потъва в грешната вода
като строшена мида.
Несвикнала на свобода,
не знам къде да ида.

Диана Николчева 

ВДо скоро аз живеех в равнината,
орях земята, сеех семена.
Но ето, изкуши ме планината,
духът ми закопня за висина.

Избрах си връх, опрял чело в мъглите,
величествен, суров и мълчалив.
И заизкачвах изранен скалите,
на билото му стъпих полужив.

И най-накрая паднах на колени
пред красотата, бледнала под мен.
Блестяха долу нивите зелени,
просторът цял бе в слънце потопен.

А тук, под погледа на боговете:
и мъст, и алчност до последен дъх,
трошаха си крилата ветровете,
деляха славата на тоя връх.

Каква ти слава – пряспа потъмняла
и неизразима, дива самота!
Душата ми за висина копняла
обратно към полето полетя...

Ала сега отново ме измъчва
пак стария неугасим копнеж.
Каква магия оня връх излъчва
опитай се, душа, да разбереш!

Стойчо Стойчев 

Заслушай се! Заслушай се във вятъра!
За тебе дълго снощи му говорих.
Не се страхувай! И не го отпращай,
ако се блъсне във прозореца и го отвори!
Помолих го с въздушните си пръсти
да те погали тази вечер вместо мен,
да очертае профила ти вместо мойте устни,
да потанцува пред очите ти смутени.
Да ме потърси в тях и ако не ме открие,
да разпилее тихото ми утро,
в студените ми шепи да се скрие
- среднощен вопъл на душата ми разпътна.
Но има ли ме в тъмния ти поглед -
разтворена под миглите ти в капки,
да те завърне тук със следващия порив
- в прегръдките на моето очакване.
Заслушай се! Той всичко знае и не спира
- ще продължи по пътя си мусонен
парченца обич по земята да събира
от хвърлени "на вятъра" любови.

Стефка Петкова 

В онези, уморените ръце,
в които всяка нощ заспивах,
заслушан в римите на влюбено сърце,
с надежди - от което - се завивах,
и там намерих своя свят,
такъв, красив и непокварен,
където на любов се носи аромат,
и птици пеят сутрин рано,
където с изгревна роса,
спокойствие във две очи откривам,
и вятър, спящ в разрошена коса,
изяществото на жена разкрива,
жена, побираща във себе си вселена,
жена, осмисляща един живот,
събуждаща човешкото във мене,
жена - божествен извор на любов,
и днес от него жаден пия,
днес мога да извикам пред света,
че в нея себе си намерих,
и ще я любя вечно, до смъртта.

Деян Димитров 

Потъвам във съдби и във сюжети
навярно като капка дъжд в пръстта.
Вместо звезда, една сълза ми свети,
в която се оглежда, цял света.

Годините отнемаха години.
Умираха звезди и цветове.
Замлъкваха оратори и химни.

Защо написах тия стихове?

Запрегнат съм във тая дълга проза
на делника
със тежки колела.

Не беше моя път постлан със рози.
Не сложих
розовите очила.

Но в драмите и яростните схватки
на образи, възвишени и зли,
все тая вяра - романтична, сладка,
която все нагарча и боли.

И тишината между две съмнения,
и отдиха на късния ми час -
родиха късните стихотворения.

За себе си ги писах.
И за вас.

Дано във тях не съм допуснал поза -
в живота си до днес позьор не бях.
От стихове извира мойта проза -
и може би
се влива пак във тях...

Стефан Поптонев 

Босонога и просто щастлива
хей така: с душа на дете.
Аз си пея с гласче тъй звънливо,
стъпвам леко под свое небе.

А отгоре ми свети най-ярко
ново Слънце над нова Земя.
Грее то - приказно, жарко
и дарява ни пак Светлина.

И ми е чудно, някак различно.
(Уж умница, но с дух на дете.)
Не, не мисля, че туй е трагично
и не чувствам, че трябва да спре.

И не търся от никой оценки.
Нямам нужда от "да" или "не".
Вече имам прекрасни наченки,
те извират от моето сърце.

А сърцето се следва - до края!
(То говори с верния глас.)
И какво ли ще стане - не зная.
Но Му вярвам. И просто съм Аз.

Десислава Церовска 

Кой казва, че небето не тежи!?
Тежи до полудяване, когато,
дъждът му над покоя ми вали
и пада върху синьото ми лято.

Тогава в разярени зверове
превръщат се ръцете ми, и двете -
удавници в стихийни боеве,
които си мечтаят бреговете.

Увиснала на тъжния си край
надеждата се мъчи да изплува.
Прегърнала ведно и ад и рай
последните си мигове целува.

И стихва по библейски този свят,
в очакване на гълъбите бели.
Маслини по очите ми цъфтят,
единствени в потопа оцелели.

Стела Костова 

Искам да се смиря.
Да стана по-ниска от тревата,
по-тиха от водата,
по-безобидна от муха.

Дали тогава Господ
най-после ще ме забележи?

Станка Парушева