Заради теб ще прегърна и враг,
и приятел от смърт ще избавя.
Ще се сбия с негодник във мрак,
и света... по-добър ще направя...
На бездомник, дарил му бих дом,
на сираче баща бих намерил.
Разделил бих с пияница ром,
и към Ада се бих покатерил...
Заради теб ще даря на слепец
две очи... за да вижда по-ясно,
и трохи ще раздам на врабец,
и ще страдам от болест опасна.
На прокажен, бих дал му ръка,
на злодея бих счупил му ножа,
бих преплувал и мътна река,
и на вълк звънче ще му сложа...
Заради теб са тези слова...
Ти повярвай! Не ще се отричам…
Ще го направя аз всичко това...
Защото... безкрай те обичам...

Красимир Димитров 

Недей да плачеш! Хайде, не унивай!
Не разпилявай сълзите красиви!
Дъждът прекрасен нека си почива,
за да забравиш чувствата горчиви.

Недей да плачеш! Моля те! Не бива!
Ще спреш гласа на птиците в гората
и лятото със тях ще си отиде -
ще замълчи и влюбеният вятър.

Недей да плачеш - слънцето изгаря
от чувствата, които в теб открива,
усмивката си в облаци затваря
и мрак студен душите ни обвива.

Недей да плачеш – ето и луната
докосва те с лъчите натежали
и после леко – сякаш през стената
тя идва в стаята - да те погали.

Недей да плачеш – времето те моли!
Годините ще се превърнат в пепел,
а миговете в тях - без чувства, голи
ще минат и без обич през сърцето...

Чавдар Василев 

Нарисувай ми картина,
щастие ми нарисувай.
През картината щe мина,
и щe попътувам.

Нарисувай ми картина,
буря ти ми нарисувай.
С теб през бурята ще мина,
без да се страхувам.

Нарисувай ми картина,
нежност ти ми нарисувай.
Приказна, небесно синя,
за да я сънувам.

Подари ми я, накрая.
А от нея щом си тръгнеш,
аз със стих ще ти направя
път, по който да се върнеш.

Цвети Пеева 

Не смея да те питам как си мили,
дали успяваш да заспиваш уморен
и тъмно ли е в стаята ти нощем,
дали от грижи и проблеми си сломен?

Дори и да не питам как си, обич,
да знаеш, че те мисля всеки ден,
дали животът ти е слънчев или облачен
и мислиш ли понякога за мен?

Дори и да не питам как се чувстваш,
дали в сърцето ти е смях или тъга,
ти моята загриженост почувствай...
По ангели изпращам ти дъга!

Цветелина Стефанова 

Липсват ми очите ти, ръцете,
думите ти - съчки за огнище.
Времето, назаем сякаш взето,
свърши и носталгия ме нищи.

Нека ми е чоглаво и криво!
Казвах ти, сърце, но кой да слуша?!
Кипваш като виното пенливо.
Виж се днес - затънало до гуша.

Цветанка Ангелова 

А в късна нощ, когато Самотата
с крадливи стъпки въздуха раздвижи –
ти знаеш, че до утре по вратата
ще тропат само призраци и грижи...

Сънят тогава вън ще се разхожда,
по улиците сам ще си свирука
и чак на сутринта ще е възможно –
до теб, за малко да приседне... Тука...

... В такава нощ си помисли за мене
и може от от това да ти олекне!...
А разпиляните: мечти и време –
да дойдат със зората... Мимолетно...

... Спомни си как тогава ме подкани
във оня миг да те докосна плахо,
но как за тайната на любовта ни –
по Цялата Земя и не разбраха...

Понеже искаше да бъдат тайна –
не само чувствата... Мечтите даже!...
– Днес Цялата ти същност се разкайва,
че дума няма на кого да каже!...

А всичките желания отлагани
стоят треперещи сега пред прага:
в безкрайно закъснялата покана
от сбърканата ти Житейска са́га...

... И е́то тъй сега във Самотата
отхвърлената плът си отмъщава
и няма кой да хлопне по вратата...
– Да влезе... Да погали в нощ такава...

Коста Качев 

Когато слънцето погали слънчогледа
с горещите си парещи лъчи,
докосвайки листенцата му бледи,
го кара в нежно златно да блести.

И той, поел на глътки топлината,
усетил нежността и любовта,
разтваря се и грейва във позлата
с неземно чиста и изящна красота.

А вятърът потрива топли длани.
Издухва от листата златен прах.
В сърцата си прашинките да хванем,
за да поникне утре слънце в нас!

Керанка Иванова 

Гласът ми осквернява тишината
на някакво измислено небе,
крепящо се на мигла от Луната,
във млечните зеници на слепец.

Изгубена в усмивката на пътя,
избелен като ленено платно,
пак търся Едноок, да ме упъти
към щастието, вързано на сноп

в лъчистата градина на душата ми,
под ябълката, цялата във цвят,
що няма плод. От рошавия вятър
по кожата ми кичури валят.

И цялата покриват ме с дантела
от звезден прах, листа и празен шум.
Заключена в небесна цитадела,
замлъквам като ехо след куршум.

И дишам, просто дишам тишината,
останала във Космоса след нас.
На чисто ще се учим със зората
да казваме: „Обичам те!” на глас.

Цвета Иванова 

Сега съм в часа на прилива -
спокойна и пълновластна като морето.
Потъвам надълбоко в сухия пясък
и оставям по него следи
от миди и раковини.

Сега съм в часа на прилива -
благодатна и весела.
Приемам в обятията си лицето лунно,
на което съм обречена
от детството.

Сега съм в часа на прилива -
вярна и всеотдайна
на шепота на рибите,
узнала тайните им,
и на самотния морски фар.
Чакам да пристигне корабът,
наречен за мен.

Катя Николова  

Аз плача, но сълзите някак
не искат те навън да потекат,
и упорито във душата ми те капят,
жестоко парят, бавно я горят.

Не плачеме мъжете, някои казват,
тъй лесно, ала те грешат,
те мъжките сълзи не се показват,
в очите тихо светят и мълчат.

За женските сълзи се пишат песни,
поетите не спират да творят,
а нашта мъжка мъка някак леко
за слабост смята я светът.

Сълзата мъжка има своя формула,
не е основа, нито пък киселина,
със пот се смесва върху грубата ни кожа,
и тих поклон заслужила е тя.

Христо Паничаров  

Капки носталгичен дъжд
по лицето ми се стичат.
Всеки път един и същ
спомен в мислите ми тича.

Някакво поле с цветя
грейва в мътния ми поглед.
Банда палави деца
с луди крясъци се гонят.

Вятър роши със ръка
непокорната ми грива.
Цялата съм свобода -
окрилена и щастлива.

Но внезапно рукнал дъжд
бандата ни разпилява
и осъмвам изведнъж
странно тъжна и голяма.

Времето като порой
детския ни смях отмива,
а светът мълчи в покой
и не помни, че ни има.

Катерина Кайтазова 

Не помня как точно те срещнах, кога
- случаен миг или безкрайност, -
но през вековната ни любов сега
вярвам в щастливата случайност.

Среща ме клюка, парва ме слух нелеп
и обида, и пълно отричане.
Как не виждат, че съм обречен на теб
и това е щастливо обричане.

Искам те не със очи, а със сърце
на тебе отдадено цяло.
Мои стават твоите вечни ръце
върху преданото ми тяло.

Изчезват други съблазни като дим,
чувствени бездни и хребети.
Както всички пътища водят към Рим,
тъй моят път води към тебе,

към твоите нощи и твоите дни,
които са мои, защото
чрез теб преодолявам всички жени,
които съм нямал в живота...

Бъди над лоша клюка и слух нелеп,
над обида, над отричане.
Аз съм обречен да бъда само с теб
и това е щастливо обричане.

Христо Ганов