Главата ми бучи от думи,
които няма да напиша.
Кому е нужно да съм умен,
щом да съм глупав е излишно –
уж аз си мисля, а усещам,
че някой друг у мен боботи.
Не съм му определял среща
да ми разказва за живота.
Не съм го викал да дописва
на темето ми своя дневник.
Два часа кротък сън поисках.
А се оказах събеседник.
И точно трябва да отмеря
девиза, който отстоявам...

Нощта е паднала от вчера.
А пък денят не ще да става.

Емил Симеонов 

Беше точно пред мене
и блестеше Палатът,
като приказна сцена –
в светлини и позлата.

Полетях към мечтата
очарована, даже
не видях, че Съдбата
бе пред него на стража.

"Няма място за всички!" –
ми прошепна Съдбата
и с очи иронични
ми поиска отплата.

Ужасена се дръпнах,
бе висока цената!
А зад мен беше плътно
наредена тълпата.

И тогава за сбогом
ми помаха Съдбата!
Прецених, че е много
да си давам душата!

Елка Тодорова 

Аз не съм от летящите хора.
Бях преди, но сега ми е трудно
към простора крила да разтворя.
Няма полет, когато съм будна.
Виждам всичките малки капани
за унесени в сън хвърковати,
за зареяни в бойки мечтания,
в утопичен брътвеж психопати.
Виждам как регулират трасето
на свободното ужким хвърчене
във посока натам, накъдето
е угодно на „много големите“.
На двуглавите змейове, дето
се прехранват със глупави птички,
полетели с възторг във небето,
възвестявайки пролет за всички...
Аз не съм от летящите хора.
Будна съм. И съм силно двунога.
И двуръка. И много говоря.
Отворете очите си, хора!

Румяна Симова 

Бе избрала маса до прозореца -
в малкото, уютно кафене.
Скицникът немееше отворен,
моливът не беше вдъхновен.

Търсеше за нещо да се хване -
да рисува, да не мисли как
толкова години разпиляни
бяха ѝ отнесли младостта.

Моливът се плъзна от ръцете ѝ -
(сякаш знаеше къде и как).
Спря се най-невинно до нозете му,
той го взе с потръпваща ръка.

Стана, приближи. И поглед дързък
впи задълго в тъжните очи.
Нещо, от светкавица по-бързо,
мина между тях и ги сближи.

После всичко стана по-различно...
Миг един, а сякаш цял живот
все към този поглед беше тичала,
търсейки голямата любов.

Елица Ангелова 

Любовта ми си тръгна, но се спря на вратата...
после тъжно излъга, че ще дойде пак някога.
И нали съм наивна, доверчива по женски,
аз останах да чакам сред предмети и сенки,
сред безличните делници и натруфени празници,
със надежда на челото и фантазии разни,
че съм още желана... Но по начин улегнал ..
Тихо, кротко, без рани. И без никого впрегнат
във хомота на Връзка, дето само те спира,
отегчава до втръсване и накрая умира...
Аз останах да чакам... Промених се от чакане.
Пристрастих се към мрака на нещастните бракове,
загрубях в безлюбовие, закърня ми душата...
Звън... Похлопване.. Кой ли е?!
Ще заключа вратата.

Румяна Йорданова