Когато залезът на запад прокърви
и хоризонтът във червено се обагри;
когато по небето първите звезди
извезат тъмнината със сребристи багри –
тъгата пак във моето сърце гори,
наметната със тъмносиньо наметало.
По капки кръв пристъпва в твоите следи
и търси нещо в любовта ни – оцеляло...
А вън щурците още любят лятото
и с песните нестихващи му се отдават.
За тебе си останах непознатата,
която в спомените бъдни ще познаваш...

Лиляна Чолакова 

Колко тъмно и страшно е в мене,
няма пристан, а път криволичещ.
Тиха нощ или пък ден е,
всеки миг на отрова прилича...

Колко тихо е, тихо до болка,
сякаш бездна във мен се е впила.
Хей, животе, стига ми толкова,
хей, любов, къде си се скрила?

И макар светът да ме мачка,
пак ще гледам отново звездите.
Хей, съдба, не съм ти играчка
и сама ще поема юздите!

Лилия Гюлева 

Във въздуха като в прозрачен плод
костилката на слънцето се аленее
и сладостта на битието като сок
по устните ми разточително се лее.

Зениците запалени пламтят.
И милостиво тъмните ресници
над тях се спускат и трептят, трептят -
светът за миг се пълни с тъмни птици...

В очите ми танцуват цветове
като цветя в прозрачни светли вази,
лесът със терпентинни ветрове
рисува тъмномаслени пейзажи...

И пяната на летните вина
се носи в небесата бяла, рехава.
Стоя на прага в лятна топлина
като във царствена златиста дреха...

И нажежените до болка сетива
поглъщат хаоса на рукналото лято
с надеждата, че всичкото това
ще бъде в тънък, строен стих излято...

Лиана Даскалова 

Без бунт и ропот сам се проумях.
Със себе си привикнах да живея.
На всичките си загуби се смях,
при все, че ми се щеше да жалея.

В един акорд, така необходим,
събрах мечти и сбъднати провали.
Лиших докрай душата си от грим
и маски за суетни карнавали.

Разголих се със скърцащо перо
в мастилената памет напоено.
Простих за неполучено добро,
но не дочаках да ми е простено.

На раните поръсих щипка сол –
пресъхнали сълзи от самотата.
Бях просто пешка в онзи произвол,
наречен „произволът на съдбата“.

Дължимото той с лихвите събра.
Стовари над мечтите ми тояга.
Затворено зад клетка от ребра
сърцето няма как да му избяга.

И някак си притихнах уморен.
Сдобрих се с ориста си немислима.
На този свят съм просто подарен.
Не него аз, а мене той ме има.

И някога... в годините напред,
подаръкът навярно ще изтлее.
Но щом го помнят бедния поет
е вече без значение къде е...

Ясен Ведрин
 

На разсъмване скандализирай съседите,
излез полуоблечена на балкона.
Направи си кафе – от най-силното
и изпий го със капка от рома,

който пазиш за най-свидните гости.
Избърши си лицето, соленото
и гримирай грижливо очите, зелените,
за да има с какво да говориш.

Събери своите забравени мигове,
закрепи ги с магнит на хладилника,
отвори си широко прозореца. Южния.
И пусни вътре вятъра. Силния.

Кристина Божанова