Защото щом си тръгна от живота ми,
реших че ми е време да порасна.
И думите... изгубиха се в нотите.
Тогава я надянах тази маска.
Тъгата от лицето си прикрих,
разтегнах устните си сполучливо,
и само късно вечер всеки стих
нашепваше ми, че не съм щастлива.
Мълчанието после го топеше
със гръм и трясък с утрешният ден...
Но маската, каквато и да беше
не стигаше за тишината в мен.
Летяха думите... като глухарче
(което пак за Него ми напомня).
Мълчах... Дори забравих как се плаче
докато дозалепях тази стомна.
Сега е тихо. Само вечер листа
под пръстите ми шумоли тук-там...
Каквото премълчах... сега го пиша.
И някога... на Него ще го дам.

Nostalgia_ 

Всяка есен мечтаем за пролет...
Всяка есен копнеем за лято...
Като вярващи в черква се молим
тая зима поне да е кратка...

Беше зимата дълга. Студена бе.
В ръкавиците сняг е останал...
Пролетта пак внезапно зелена е….
А дърветата - бели камбани...

После палаво слънце изгаря ни.
И за селфи стоим срещу вятъра.
Върху чергите топли и шарени
ще потънем в очите на лятото...

Лозан Такев 

Душата ти до болка е във мене!
В очите ми таи се твоят смях.
(Ранена от инфарктното ни време,
отдавна да обичам се боях.)

Но ти си тук. И дишаш мълчаливо.
И гледаш ме с усмивка на уста.
От думите ти жаждено отпивам.
По детски се усмихвам на света.

Не ме вини, че днес съм по-различна.
Дано поне съм малко по-добра.
(Щастливо от очите ми се стича
една кристална, мъничка сълза.)

Не ме целувай! Стига ни луната
изгряла - светъл лъч за през нощта.
По стъпките - симфония позната,
ще знам, че си пред входната врата.

Не ме докосвай! Други преди тебе
изпъдиха душата ми навън -
сиротна, опустяла, непотребна,
присвила се от падналия гръм.

Не ме притискай! Стигат ми сълзите,
проливани за всеки грешен мъж.
И никога за никого питай -
обичала съм някога. Веднъж.

Дари ми само своя отпечатък.
Чертите си във моето сърце
гравирай и след туй предай нататък
със силните напукани ръце.

Запей ми само тихо песента си.
Мелодия, преплетена в нощта.
Във ритъма докрай да се потърся,
намерила звука на Любовта...

imperfect 

Смъртта живее някъде наблизо
и често навестява моя дом.
Лежи във хола черната ѝ риза
по-тежка от оловен небосклон.

Без глас ридая, болката е хищна,
оглозга и последния ми стон.
Сега живея само от въздишки
и хлипове. Не виждам хоризонт.

Защото във очите ми е мъртво -
стени от мрак, небета от печал -
край тях единствено страхът се свърта
с лице от восък, с длани от метал.

И шепоти, и шепоти, и шепоти
от ниското прииждат, от пръстта,
а ехото им, призрачното ехо
посипва се безпаметно в нощта.

frezija 

Не те познавам, ти не ме познаваш -
делим ли двама този свят огромен,
или удобно вярваме в измами,
когато всъщност просто сме бездомни.

Защото дом не се създава лесно,
за него трябва сигурна основа.
Граден така, дори и да е тесен,
ще бъде пристан той, и страж, и сила нова.

Но трябват още две сърца-подпори
и обич, надживяла всички рани,
под чийто покрив да сломиш неволите,
та вяра от огнището да пламне.

И стръмен път към него да отвежда
през бури и разцъфнали поляни,
и там, накрая, да трепти в надежда
най-светлата причина да останеш.

А с теб бездомни скитаме отдавна,
безкрайни са посоките погрешни,
но ти върви, и аз ще тръгна бавно -
все някога по пътя ще се срещнем.

flowerpeace_21 

Не гледай ме! Сега е късно вече!
Отиде си от тука любовта!
Тя беше невъзможна и обречена -
в света на илюзорните неща!

Не ме вини за туй, че те потърсих!
Не беше редно! Зная, че сгреших!
Започнах нещо, но не го довърших...
Поисках те... и после си платих!

Уплаших се! Стопи ми се куража!
Повиках те, а дадох заден ход.
Дори и не можах да ти покажа,
че значиш нещо в този мой живот!

И всичко свърши! Времето отмина...
Аз зная, че нелепо се държах.
Било е писано да се разминем...
Обичах те, но просто не можах

от гордост и от глупост да ти кажа,
че си ми нужен и не е игра,
а ти реши след туй да ме накажеш,
помисли си, че ти се подиграх...

Но всичко свърши... Вече няма смисъл!
Надежди и любов изпепелих,
но пожелавам ти със тази моя мисъл:
"Бъди обичан и бъди щастлив"!

biala_liastovica