Камък на равния път,
ягодка, скрита в тревата,
бледа дъга изведнъж,
плиснала се по небесата.

Млечната пяна в река,
тръни по пръстите смели,
глупав смях в тишина,
погледи онемели.

Бързо премина през мен,
полъх разпери ми шала,
имах на птица криле,
а в очите ни – ято...

Той е юнският дъжд,
тиха пътека в гората,
капка на устните му съм,
толкова, толкова жадна...

Mila Sum 

Ветровете не бяха това, за което се молехме.
Само кораби искахме ние - красиви и дръзки.
Може би затова днес останахме боси и голи,
затова се разбягахме, сякаш от бомба разпръснати.

Тази нощ съм отново в градчето, в реката нагазило.
Тук строихме си кораби - виждам ги сякаш в просъница.
Всичко пак се повтаря - с младежките празни фантазии,
със девойките влюбени, с дългите нощи безсънни.

Колко тъжно и страшно е сам да останеш на сушата
край красивите скелети, времето стръвно захапало,
да си конникът, който веднъж даже не е препускал,
а животът да бъде за теб вечно утре и някъде.

Може би аз съм длъжен да стана, плетейки краката си,
да отида, да седна на тяхната маса неканен,
да им кажа „Красивият кораб е цяло нещастие”,
та дори да ме вземат за луд или пийнал нахалник.

Да протегна ръка, да посоча във мрака пред кръчмата,
дето нашите кораби гният с пречупени мачти,
да им кажа, че всичко в света все едно е и също
и че те днес се газят така, както ние се мачкахме.

И притворил очи, да мълвя разтреперен за вятъра,
дето трябва да хванат, било то с ръцете си голи...
Да не стане и с тях като с мене и мойте приятели -
ветровете не бяха това, за което се молехме...

Ангел Атанасов 

Дъждът валеше с бисерни сълзи
и знаех аз – след тази болка луда
ще спре той... Няма да вали,
ще се събудим трезви, без заблуда...

И ще преминем после под дъгата,
усмихната за двама изведнъж...
Щастлив бях, литнал в небесата,
пречистен от съдбата с този дъжд...

Но облаци прихлупиха земята –
дъгата не изгря: валя, валя...
Телата се сближиха от мечтата:
и земно, и небесно в нас се сля...

Дъждът се сипеше, а устните горяха,
като чадър бе топлината на греха
и беше светла, светла тъмнината:
за нас бе спрял да се върти света...

Кажи ми време – всичко ли лекуваш?
Едно не мога аз да разбера:
пред всеки влюбен малко се преструваш...
Но силен спомен имам от дъжда.

Борислав Арнаудов 

Обидиха добър човек... Той няма
с обида да отвърне - ще прости.
Но ще остане болката голяма
и лесно няма тя да откънти.

Обидата... В сърцето тя направо
ще го удари с грозна клевета.
Ще се опита той да я забрави,
но в него белег ще остави тя.

Людмил Симеонов 

Много дълго бях вързан до днес.
А сега изведнъж съм свободен.
Сред безкрайно широко поле
само с вятъра мога да споря.

Не е много, но има храна.
Прадедите ми тука са пасли.
Безпределната селска мера
аз избрах вместо пълните ясли.

Покрай мене се вие река
и водата на воля я пиеш.
Не зависиш от чужда ръка,
нито някой с камшика те бие.

Няма кой да те язди безспир.
Не юзда твоя път определя.
Сам препускам надлъж и на шир,
същността си най-сетне намерил.

Крия в себе си ген на тарпан.
Дива страст в ДНК-то си нося.
Бях обяздван, дресиран, кован...
Но от днес съм свободен. Най-после!

Вече страх ме е само от мен,
не от сивите вълци на къра.
Нека бъда проклет в тоя ден,
в който пак ще ми липсва яхъра.

Александър Калчев 

В съня ти ще нахлуя като вятър,
ще те завия с лунна светлина
и като сянка в призрачен театър,
ще бдя над теб до края на нощта.

Ще милвам нежно твоето лице,
клепачите ти влюбен ще целувам,
ще те докосвам с тръпнещи ръце,
и още по-неистово ще те жадувам.

На сутринта, със първите лъчи
аз стаята безмълвно ще напусна,
но с теб ще съм във твоите мечти,
в които ти самата ме допусна...

Ще се завръщам тихо всяка нощ,
до теб ще бъда в радост и тревога,
докрай ще ти отдам любов и мощ,
защото повече без теб не мога!

Любомир Попов 

Светът не е това, което съм го мислил.
Светът е глупав. Мъдра е смъртта.
Така и аз видях самата истина
на камъка студен във тъканта.

Но тази истина не свършва тука.
Лъжа е тя. Мисли и се бори;
и камъкът със гръм ще се разпука,
та нова истина ще се роди.

Александър Геров 

Морето е солено, но не е до колене,
какъвто е животът корав и причудлив.
Залива ни с прохлада, усещане за младост,
а сетне ни оставя на пясъка свидлив.

Той, пясъкът, е скътал черупки и рапани,
от морски водорасли оплел си е гердан,
в солената стихия остава си прехласнат,
ту весел, ту умислен, тоз златен капитан.

Елате да се гоним, да скачаме, вилнеем,
елате да играем на всякакви игри,
че само тук следите и стъпките от страсти
остават неразкрити, остават без следи!

Александра Георгиева 

Да вдигнем тост за силните жени!
Онези, дето никога не плачат.
Онези, дето ако ги раниш
ще тръгнат гордо, без да се оплачат.
Да пием смело за това,
че никога не мрънкат, не изискват.
И знаят как кове се занаят
да бъдат "мъжките момичета".
Да пием за надеждите - до край.
А после второ, трето - до бутилка,
че чакали са грешния трамвай
да ги качи от място, дето няма спирка.
Да пием за безоблачното им небе,
в което няма бури и мъгли.
Да пием за безупречното им сърце,
което никога, за нищо не боли.
Да вдигнем тост за силните жени.
Не търсят те утехи и награди.
Не чакат принцът, дето ще ги позлати,
а просто мъж, до който ще са слаби.

Аriadna 

Най-тихо е след дъжд. И след обида,
(търкулнала се по безумни устни).
Безочлива, нахална и горчива,
сърцето нежелаеща да пуснe.

Горчива като стогодишно вино,
(прерязваща душата със стъкло),
което ме ранява и опива
с вкуса на неизречено "защо"...

И тихо е. Смразяващо до кости
(след всяка буря, криеща се вляво).
А болката остава в мен да проси,
неискаща да знае, че те няма.

aLmA_mUeRtA