Събудете се, хора - има много любов.
Пее, ражда се, диша и свети
и прелива във всеки. Ето, аз съм готов
да раздам и на други планети.

Ще я пратя по вятъра, той в морето отвред
ще издигне вълни до луната,
а оттам тези капчици с любовта ми към теб
ще отскачат отвъд светлината.

Там, където е тъмно, да избухне зора.
Да узрее роса във тревата.
Сутринта да заплаче Каменната гора
със поникнало цвете в скалата.

Дотогава случайно, ако тук падне мрак
и смени тишината със крясък,
ще се върне тогава ненадейно, без знак
Любовта, дето пратих нататък.

Бисер Бойчев 

В градчето с разноцветни къщи,
с цъфтящи дъхави градини,
отдавна аз не бях се връщал –
от седемнадесет години!

Наглед бе същото градчето
и всичко в него бе познато.
На два-три часа от морето,
тук сякаш беше вечно лято!

Далечни спомени ме свързваха
с площада, с киното, с фонтана...
и с нишки тайнствени привързваха
към този град... за да остана!

За миг ме спря и светофара.
В страничното си огледало
видях сладкарницата стара,
в която времето бе спряло!

До слънчевата ѝ витрина
момиче и момче седяха –
познаваха се от година,
но в този миг щастливи бяха!

Училището бе отсреща.
Звънецът би и... с тебе станахме...
Това бе първата ни среща!
Целунахме се и... останахме!

Мариан Кръстев 

Каквото можех,
взех от тишината,
от спящите във мен неверни думи,
от корена на ореха,
от ятото
в непреходната преходност на юни.

От истините,
дето си припомних
и от лъжите,
дето заваляха,
напълних с мед и вино пъстри стомни
и сенки вграждах
в новата ми стряха.

И сбъдваше се приказка за лято.
За огън и любов.
И за магия.
За есен,
пълна с остаряло злато
и зима,
във която да го скрия...

И ето -
тихичко подреждам думи.

Каквото можех,
взех.
Сега го давам -
където бях,
не бива да се будя,
където съм,
не мога да остана...

Маргарита Зидарова 

Какво безумие от гневни думи
изсипа се над нашите глави!
Неверие се вмъкна помежду ни.
В студена паяжина ни обви.

Засъскаха куршумите словесни.
От свода рукна тежък юнски дъжд.
Сърдита мълния за миг проблесна
като ръка на непреклонен мъж.

Реки заляха улиците прашни.
Сред локвите се давеха слънца...
А под дъжда, прогизнали от щастие,
целуваха се влюбени деца.

Бианка Габровска 

Далечината - синя струна -
се плисна в погледа ми свеж.
Бе месец юни, ранно лято,
от планината слизах пеш.

Села не виждах, нито хора,
далече беше моят град
и ненадейно ми се стори,
че аз съм сам на тоя свят.

Край мене гущерче се стрелна,
пресече заек моя път,
видях и птици. Кой ги учи
гнезда да вият и летят?...

И тук, високо в планината,
със изненада аз разбрах,
че всичко може без човека,
но не изпитах смут и страх.

Нали и аз съм част от тоя
голям, неизтребим живот?...
Бе месец юни и земята
ухаеше на мед и плод.

Атанас Мочуров
 

Не вярвай на това стъкло суетно.
Буквално огледалото говори
и с времето съюзник, неусетно,
във образ остарял ще те затвори.

Не се опитвай с него ти да спориш.
Не се доказвай с грим и червила.
С козметика не ще да го обориш,
че знае то каква си ти била.

Ще бъдеш само миг на отражение
и красотата ще е с лик изкуствен.
В душата ми любяща, без съмнение,
е отговорът истински и чувствен.

Преди, сега и утре, всеки ден...
Завинаги си млада, обич, в мен.

Асенчо Грудев 

Извайвана от приливите морски,
душата на поета чака тук.
С протегнати ръце от клони горски,
загрижена с любов за някой друг.

Мечтите ми ухаеха на лято
долепям до глухарчето уста.
Душата, устремена към ятата
прелива с нереална красота.

Зелен воал пред мен се е разпръснал,
погалил нежно морната Земя.
А паяжините чертаят пръстени
от светлина в трептяща мараня.

И звуците усилват се в ушите -
симфонии от гения - творец,
и пъстроцветни шалове пришити са
навсякъде - в небесния венец!

Нощта сега е призрачно-мистична,
с прекрасни сънища - в заря навред.
И всеки стъпил в стаичка различна,
унесен в своя сън - лети напред!

Мечтите се превърнаха в балони
и се загубват в канещ небосклон,
за да зарадват - може би милиони,
очакващи сърца, сред вик и стон.

А лятото дотичва да разпръсне
килим от свежест в грейнали лица
и с вино от глухарчета откъснати
живот подава в жадните сърца!

Антоанета Иванова 

Не ме обичаше, признай си, друго беше,
което те привързваше към мен -
с мен всяка среща беше песен
и всяка нощ със мене беше ден.

Ти пиеше от моята усмивка,
от извора на моите очи
и все по-силна, ненаситна
бе жаждата и нуждата, нали?

А аз не взех ни капчица от тебе -
ти нямаше какво да ми дадеш...
Приличаше на просяк - гол и беден,
догаряше пред мене като свещ.

И съжалих те - дадох ти да вземеш
каквото можеш с голите ръце.
Не се подвоуми, дори посегна
да грабиш и от моето сърце.

Ти казваше, че не е грешно,
напротив - разтоварващо било -
да бъда денем твоят събеседник,
а нощем да съм твоята любов.

Любов не бях. Признай си, друго беше!
Любов не взел от моето сърце -
ти днес отново скиташ беден,
от друга просиш днес на колене.

Анита Габровска 

Дълбока нощ цареше над дивата гора.
Скърбяха зверовете за бялата зора.

Една светулка блесна сред тъмните дървета -
решила бе самичка до изгрев да им свети.

За слънце те я взеха и тръгнаха към нея
и песни в надпревара започнаха да пеят.

Но щом се доближиха до светещото зрънце,
разбраха, че това е светулка, а не слънце.

И в свойто озлобление нарекоха я враг.
Убиха я. И пак потънаха във мрак.

Максим Асенов 

Възраждай ме, възраждай ме, любими,
във този свят, без обич сътворен.
Сред ужаси и подлости незрими
ела в деня ми - хубав, подреден.

Възраждай ме след жаждата за ласка.
След сивия ми пуст слугински ден.
Свали от мене таз’ ужасна маска
пред подъл свят, бездушен и студен.

Вдигни душата ми до бликащите струни,
които с тебе в тайнство сме познали.
Да чуя милите, онези сладки думи,
в очите блясъка неземен пресъздали.

Да сетя ласката на галещите пръсти,
избликнали до песен във душата.
На водопада, бликащ свежи пръски,
в жарта да вкуся вечер хладината.

Света красив създавали сме двама
със обич, със естетика нетленна.
Без фалш, лъжи, без подлост и измама
възраждай ме за обич неизменна.

Ани Иванова 

Всеки иска да попадне в рая.
В него да блаженства, сит и млад.
В рая и забравят, и нехаят
за това, че съществува ад,

дето дяволите се разправят
със жестокост с грешните души,
с вили ги пробождат, и изгарят,
и ги давят в ледени води.

Даже да не са душите грешни,
те за грешни ще ги набедят:
в рудниците им за да копаят,
водениците им да въртят.

Аз не искам да отида в рая.
И умрял да съм, и да съм жив,
докато измъчват хора в ада,
аз не бих могъл да съм щастлив.

Търсят се желаещи за ада!
Най-безстрашните от всеки край!
Срещу дяволите да въстанем,
и да го преобразим във рай!

Ангел Чортов 

Дълги и кратки години.
Стъпки по пясък и лед.
Много път с тебе изминахме,
колко ли има напред?
Уча се бавно, полека,
с влюбени сетива,
да се превръщам в пътека,
слънце и млада трева,
бряг и вълна без остатък,
дъх на разцъфнала ръж,
песен на птица в гората,
капка от есенен дъжд,
миг от среднощна тревога,
несподелена сълза,
галещ ръцете ти огън
и натежала лоза,
топло и светло поднебие,
връх или ширната степ -
дори да не бъда до тебе,
пак да остана със теб.

Ангел Дюлгеров