Как бързо времето минава –
животът ни след билото върви,
една надежда още ни остава –
за тихи и спокойни старини...

Не искам бързо дните да отлитат –
пристанището тихо в теб открих...
И облаците буреносни да се сплитат –
за хоризонт и слънце кеят е забит.

Борислав Арнаудов 

Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.

Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.

Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.

Мария Донева 

Прекрасна си, благословена,
със слънчево сърце дарена...
Вълшебно слънце те целува -
то с тебе през деня пътува...

Очите ти са благолунни...
Гласът ти - с топлозвучни струни...
В душата ти безкрайна, свежа
изгрява слънчева надежда...

Благословена си, щастлива,
сърдечна, светла, обичлива.
Усмихната и сладкодумна -
жена и хубава, и умна...

Марин Тачков 

Нощта ще падне и над твоя ден,
и някъде в горчивата ѝ пазва,
ще дойде тихо спомена за мен,
и думите, които си ми казвал.
И устните ми, дланите, косите,
очите ми и спомена за смях,
зад миглите ти бързо ще прелитат,
дори и да не искаш да си с тях.
Дъхът ти ще се стяга под тегло,
на мисли, страхове или вини,
докато сам, в голямото легло,
ще помниш всички хубави лъжи.
И после сам, ще кажеш “лека нощ”
на празното във твоята душа.
А в българската, топла, лятна нощ,
ще бъда аз в леглото си сама.

Мариета Караджова 

Аз бях приятелка на ветровете
и те ми подариха нещо синьо –
парче небе с размери на монета –
да мога лесно в шепа да го скрия,
на шията си тайно да го нося
и вярно талисманче да ми бъде,
когато по жарава ходя боса,
когато любовта ми е присъда –
срещу криле, които не политат,
срещу очи, които гледат в ниското,
срещу души, които в мрака скитат
и срещу всяка болка непоискана...

Весела Димова  

Аз не се казвам Любов,
но по име съм дар от бога.
Аз съм лъч - нежен и нов.
Затова не ме съди строго.

Не съм силна колкото нея
и нямаш спомени с мене.
Но да обичам също умея
и да целувам крила ранени.

Тя крие огън в косите си,
а моите са от старо злато.
Тя има късче небе в очите.
Морето в моите е излято.

За мен не пишеш поезия.
И с устни не ме докосваш.
Но слънцето не изчезва.
С лъчи ще те омагьосам.

Божидарка Божинова
 

Под зодия Близнаци се родих,
но зодията май излезе грешна:
Родината докрай обиколих,
а никъде близнака си не срещнах.

За да не ми е скучно, че съм сам
понякога се духом раздвоявах:
поел нататък, връщах се насам,
ту спирах се, ту крачки ускорявах,

ту в пътя си към простите неща
затъвах в лабиринти неизбродни,
ту в порива към висша красота
събуждах се в зловещи преизподни.

Близнак роден, близнака си не знам.
А дълго чаках го в среднощни бдения,
и сам - от самотата си пиян -
беседвах с призраци, целувах привидения.

Така я карах. И до края пак
така ще бъде - то се подразбира:
дори да е по зодия близнак,
човек се ражда сам и сам умира.

Богомил Райнов 

Аз честичко мълча и много нося...
Наивна ли изглеждам? Може би.
Съвсем не те тормозя със въпроси.
Спокойна съм. Бих казала - почти...

Избягвам трайно всякакви скандали,
преглъщам думи - за да има мир!
Емоциите кротко са заспали.
Усмихваш се, но - не, не ги буди!

Че другата ми същност е стихия!
(Признавам ти - от нея ме е страх...)
В душата ми сто демона се крият -
дано не се изправиш срещу тях!

Да, честичко мълча и много нося...
Наивна ти изглеждам, може би.
Но се пази - когато се ядосам,
не би могъл и Бог да те спаси!

Мариела Челебиева 

Мамо,
ще е странно да напиша,
през погледа си вече на жена,
че някак неусетно заприличах
на тебе... И внезапно те разбрах.
... Че женското сърце побира
тревоги, обич, радост, страхове.
Но няма тъй дълбока мисъл,
магията Жена да побере.
Че може посред бързащия делник
за малко да забавиш свойта крачка -
да се усмихнеш тихичко на себе си,
защото и без друго заслужаваш,
минута, във която се обичаш.
Че малко грим и подходяща рокля
(цветът ѝ да отива на очите),
разбира се, и пеещите токчета,
и капка непринуденост момичешка,
която да загатва същността ми
и съм... желана, може би, обичана,
но винаги по малко непонятна.
Че може заради красивата душа,
да е приятел и мъжът отсреща,
докато през невинното в смеха
не влезе мисълта за още нещо.
Че често силата (и безразсъдството),
в живота си мъжът дължи
на женското присъствие до себе си.
Но затова по скоро се мълчи.
И ако някой ден едно признание
полека се търкулне от очите му,
ще бъде всичко...
Исках да ти кажа:
"За мен е привилегия да те обичам!"

Бистра Малинова