Бог е проронил сълза и ме чувства,
мен, прашинката щастие смахнато.
Щом сълзите отмиват тъгата и лустрото,
мога да светя сапфирено в лактите
на поредно предателство впримчено
в сетивата ми, спрели пътя за връщане.
Няма защо красноречно да клинча...
Пред безкрая ми трябва прегръщане,
ако ще да стегне до кости нездрави,
да сподави илюзии в кошница скъсана.
Да ми хвърли едно ехидно „Наздраве!”
за болката, която безсилно ще пръсна
с фойерверки по пладне, за да бледнеят
в небеса от наивност и неразбиране...
Бог пророни сълзите си в мене и зреят
с толкова щастие, че цяла прозирам
като къща за празник отвътре изкъпана
с шампоани от слънце, с ветрове и порои.
Е, тревата на двора малко е стъпкана,
но сълзите на Господ по нея са мои!

Михаела Алексиева 

А той по ръбчетата си е много остър.
(Живее на перваза на търпимост.)
И сложното при него става просто,
граничещо с човешка поносимост.

Пък аз си имам много светове.
А той в един си пише правилата.
И доста често сякаш е дете,
прибиращо комети във душата си...

Пък аз съм много някаква такава.
А той е точно колкото такъв.
Когато във безкрая се забравя,
от раз намира верния ми път...

Пък аз съм все отнесена от вихъра.
И простото при мен е адски сложно.
А той е тих. И даже без да пита
спасява ме от мойта невъзможност...

Но всеки миг със него е Живот.
От истинския, дето се запомня.
По ръбчетата слагам му любов.
А той пък ме лекува от бездомност...

И как да кажа, страшно се обичаме.
И той, и аз, и просто Ние впрочем.
Понякога се чудя на какво прилича
така да съм щастлива... До безсрочия.

Мира Дойчинова 

Какво стълпотворение на любовта! Щурци.
А аз защо съм тук сама, а аз защо съм...?!
За влюбения и тревите са изискани дворци,
спасително въже му е висенето на косъм.

Но в менe e изтляла вече тази сляпа жар
и песента ми гледа в кладенец бездънен.
И аз съм тук изгубена - любовен вехтошар,
между любовите, реални и присънени.

Минавам през тревите - струни за любов,
и гъливерска самота в гласа ми натежава.
Не съм щурец на глад за любовта готов...
През песните вървя сама и продължавам

към сухата трева. И аз съм тук, но и не съм
изопнатата струна на последното си лято.
Стълпотворение на любовта, нахлуващо отвън,
се рее из душата ми - щурче недоразпято,

което тайно се сбогува с необятния си хор,
направил си вселена сред тревата сочна.
За влюбения всичко е постеля. И простор…
А аз от края трябва любовта си да започна.

Милка Пиналска 

 Сънувах ли те? Или те мечтах?
Дори сънят не знае тук предели.
Във тази нощ, огласяна от смях,
дочувам в мене сто щурци запели.

Долът притихва - вече уморен,
зелените треви, снишени, звънкат
и чувам жабокрякът как към мен
изпраща трелите си смешно-тънки.

Звезди сред непрогледен океан
лъчите си разпращат - светла плява,
луната - като стар сеяч пиян -
копнежи вместо семе разпилява.

Не съм била от сто години тук
и гледам на света с очи големи,
но всичко си е същото... И чух
душата ми как с радост се въззема.

Валентина Атанасова

Един учител имам на света
и с него се гордея аз пред всички,
защото той ме учи днес на доброта,
той първи ми показа, че не сме различни!

Добри и лоши, бедни и богати,
родени сме еднакви на света!
Събра ни всички той със песента си
и подари ни много красота!

Родината е свята и вълшебна,
безценен бисер е на таз земя!
И да живея тук ми е потребно
сред топлота и родна синева!

Един учител имам в този свят
и най-богата съм със песента,
защото той е много мъдър и чудат,
защото той учител е по доброта!

Милена Минчева 

Тъй тръгваш... както и дошъл си...
Ти имаш вятър във кръвта,
ръце протягам - да те върна...
Но не мога да те задържа...

Номад... проклятие дали е
да бродиш в пустошта навред,
без брод пътеки да откриеш,
а аз да съм... обичаща, без теб...

Зове те жаркото пустинно слънце,
влекат те непознати светове,
но знай - посях аз малко зрънце,
любов във вените, сред ветрове...

Пристигаш... както си и тръгнал,
едва удържаш вятъра в кръвта,
ръце протягам - да прегърна,
и днес... ще съумея да те задържа...

Мила Георгиева