Нали е смазан и прорязан от разлом
светът, и има своите бездънни пропасти,
стоя си аз, във своя защитен от всичко дом -
душата си и не допускам гости.

И моля нежно и настойчиво да чукате,
ако поискате вратата да отворя.
Как иначе ще разбера с кого от тука,
през тези дълги разстояния говоря.

Как да услужа захар или чашка олио,
когато даже и очите ви не съм видяла,
не сме лудували в реката голи
и никога със вас не съм деляла

намазаната си със мармалад филия.
Стените ми са с двойна изолация.
Не можеш с чук или длето да ги разбиеш.
Подайте ми, подайте ми онези знаци,

които моето сърце да разпознае.
С които да те разпозная, мили мой,
ти, който си във края на безкрая.
И да подскаже, да - това е Той,

човекът, на когото си потребна.
Сама по себе си, цивилизацията не е бедствие.
Но зад дебелите, зад белите стени,
светът изгуби себе си след детството.

Светла Гунчева 

Стига упреци! Стига!
Стига празни слова.
Нещо все не достига.
Но какво от това?
По-добре е да има
неизпита вода,
закопняла любима,
зажадняла уста...
И света да изглежда
като пролетен цвят,
с красота и надежда,
да е весел и млад...
а в сърцето горещо
светлинки да трептят
и да има все нещо
недостигнато в път.
в сетен час с поглед бистър
да си кажа без страх:
ненапразно съм писал,
ненапразно живях!

Салис Таджер 

Температурите на юни – нулеви.
Тъй хладно е в сърдечната ми църква!
Палуват гълъби любовно щурави
и хорът на врабците ги побърква.
На улицата лудият мечтае мудно
във дългата си риза като знаме,
сладникав аромат от чужда кухня
го храни обезхлебен и незнаен.
Балконите припяват техни опуси,
небето е отдолу гладно куче;
по медиите – пак герой е Каин,
за кой ли път прогнозите се чудят!
Пътуват хората по своите беди,
животът вече омаля от преговаряне;
по тротоарите – повехнали липи
по ризите ни – препаратите ухаят.

Ох, колко станиолови лъчи
и колко дири от изгаряния!

И толкоз горести завинаги тежат,
но пак защо да ги припявам?
Сърцето ми ще тръгне изведнъж
и църквата ще рухне изоставена...

Златина Вълева 

Тази нощ ще събирам кристали от лунни треви,
ще ги нижа на тънкия връх на бодящи копнежи.
А в съня ми накъсан неясни слова ще мълви
остарялата моя, мъждукаща вече, надежда.

Тази нощ като сляпа ще пръскам на всички страни
неуспелите малки мечтания ‒ зимни къпини.
Ще боли. В натежалото мое сърце все боли
и не вярвам да мине, дори и не искам да мине.

Всяка болка, макар че различна изглежда в зори,
всяка болка променя строежа на нашите мисли.
Тази нощ ще събирам графити от лунни треви
и ще стеля полета от малки изстинали истини.

Зина Чаушева 

По хлъзгавите тесни стъпала.
Под арките с трендафили надвиснали.
С просмуканото яке от дъжда
и някаква тъга внезапно плиснала.
С предчувствие за тягостен финал.
С неясни образи, които отминавам.
През мокри фрески оживели от Сезан
вървя, а пред вратата ти оставам.

Жан-Кристоф 

Защо ми е сърце от кръв и плът,
предателства жестоки да побира.
Да скърца разглобено всеки път -
недоразбрана, наранена лира.

Пронизано сърце не ми е нужно.
На бавни капки стичат се вините.
Понякога са мои. Друг път - чужди.
Горчат отровно и убиват дните.

Сърцето в мен на всичко реагира.
Измерва болките със адско време.
Ту се забързва, ту уморено спира -
часовник зъл е. Дявол да го вземе.

Ще си поръчам стъклено сърце,
ще го отглеждам докато порасне.
Ще бъде неподвластно на ръце,
които се стремят да го надраскат.

И ще заглъхват без да ги чета
в предверието глухите ви думи.
Стъклото счупи се. И онемя...
Стъкло е. Не сърце със струни.

Емилия Николова