Изкърших всички свои бодли
а без тях, какво е къпината?
Но оставих плодовете – очи,
да видя, когато наминеш

към мене с пресъхнали устни
Не бой се! Ела! Не бода - вече
и няма пак да те пусна.
Сок, знаеш ли, колко изтече

от зениците ми по тебе
и колко листи отроних,
че до болка си ми потребен
и че залудо вятъра гоних

Не ме отминавай, a се спри!
Плодовете, най-зрелите пазя
за тебе, но... скрих и малко бодли
за змиите, които към нас ще полазят

Не отминавай! Вкуси ме и остани!
Още обичаш, къпини, нали?

Таня Лозанова 

Животът е очакване за радост,
и полет нов за възкресените души.
По-вкусна е горчивата му сладост
щом любовта сърцето оглуши.

Не чакай да узрее в чаша виното,
сложи го в бъчва с дъбов аромат.
Да черпи от танините на времето,
а не от сълзите на всеки непознат.

Не пий го непроходило, незряло,
когато виното добро е за стареене.
В опушен вкус на карамел лежало,
за тялото е живо вдъхновение.

Изплакната е чашата рожденна.
В поръбени ръкави влизат дните.
От старо вино за любов последна
наздравиците няма да броите.

ИнаКалина 

Нощ. Луна. Море. В платната - вятър.
Звездни са желанията в нас.
Плясък на вълна. Мълчат веслата.
Ниско е небето. Тишина.

Светло е над нас. От пътя Млечен.
Плитко е морето. При луна.
Няма край безкрая. Син и вечен.
Няма вик и болка. Тишина.

Щедра е нощта на топли длани.
Няма знак за грешност. И вина.
Пулса си морето завеща ни,
земна краткост, страст и тишина.

Таня Благова 

На другите да бъдеш съдник, значи
на себе си ти съдник да си бил
дори за слабости най-малки, затова че
ти също във живота си грешил.
Не искаш грешките си да изкупиш,
защото няма да ти донесе престиж.
Щом съдиш, греховете чужди трупаш
връз своите. И как ще издържиш?

Таньо Клисуров 

И какво, че изтичат годините?!
Не преливаме пусто във празно.
Гнездиха в душите ни бурите,
като треви ни тъпкаха ядно.
И точно както тревите,
флиртуваме с бурите дръзко,
а после омайваме дните
с аромата на магията късна.
Като огнени макове лудваме
завладяли с цвета си простора,
после с листенцата капем
изтъняли от мъдрост и горест.
И какво, че изтичат годините?
Не преливаме пусто във празно.
Ние сме събирачи на мигове,
другото е с второстепенна важност.

Събка Митева 

Боже мой, при кого ли се връщам!
Онемял пред вратата стоя:
върху прага на родната къща
се е проснала жълта змия!

Тя изсъсква край мене лениво
и се хлъзва по плочника стар...
На вратата виси мълчаливо
безучастен, ръждив катинар.

И прозорците - прашни, немити -
ме разглеждат със чужди очи.
Над обраслите с мъх керемиди
изкривена антена мълчи...

Колко бързо тук всичко замлъкна!
Колко страшно без хора било!...
И замислено куфара мъкна
към познатото мое легло.

И сънят ми над бездни ме носи,
газя в пролетни мътни води.
И луната - кълбо от въпроси -
трополи между редки звезди.

Ах, луната - висока и бледа -
плиска своята лунна боя!…
А на прага лежи и ме гледа
тая мъдра, извечна змия.

Стойчо Стойчев 

Добър вечер, Любов! Влизай, сядай!
Да, сама съм, не си ли личи?
Вън на двора има промяна?
Да, розата спря да цъфти...
Къщата ли?... Тя си е същата,
не забелязах кога опустя,
сипвам кафе и се връщам,
и нямам на лицето сълза.
Прозореца отдавна затварям,
дълго чаках да чуя плах звън,
но понякога го забравям,
унесена в призрачен сън.
Леглото ли?... То си е същото,
и скърца, както преди,
щом изчезна шепота в къщата,
в самотата си тъжно мълчи.
А, да, снимките?... Тях ги изхвърлих,
един ден, когато разбрах,
че взирам се твърде дълго,
и губя се цялата в тях.
Ти се връщаш ли?... Не те очаквах!
Изненада ме, а сега мълчиш!
Не, няма да лъжа, приятно е!
Разкажи ми при теб как върви?
Не ме гледай така, аз съм същата,
само с повече бели коси
и вече назад не се връщам,
погребах всички ненужни мечти.
Да ме целунеш ли?... Не,не искам!
Вкусът на устните ще ми горчи!
Моите свикнах да стискам,
но сухотата им често боли.
Красива съм?... Недей, да оставим
тази стара, ненужна игра!
Не искам пак да се давя,
не посягай към мене с ръка.
Да останеш ли?... Вече не става!...
Нямам нужда от сладки лъжи.
Друг мъж ли?... Каква изневяра?..
Сбогом, Любов!... По-добре си върви!...

Илонка Денчева 

Луната е фенерът пред вратата
до входа стар и стъпалата росни.
Една ръка привечер го оставя,
за да е фар за стъпките ми боси.

И щом във мен прелее тъмнината,
и щом във мен узреят диви бури,
когато облаци избухнат, в светлината
заслон духът ми стръмен да намери.

Луната е фенерът, който чака
трохите дъжд в звезди да се превърнат.
И аз под тях в една дълбока вечер
със нощен впряг от болка да се върна.

Но после някак трудно е да вярваш
и някак тъжно е да го приемеш,
че някой ден фенерът ще осъмне
самотно-изоставен, сляп и дремещ.

И мене просто няма да ме има...
Една добра ръка. Вратата стара.
Но само дръзки нощни пеперуди
в приюта ореолен ще изгарят.

Ивета Данаилова