Когато виках "Да", а ти със "Не-то
ми удряше шамари до безчувственост,
разделях се със своето последно
доверие, превърнато в безжизненост.
Избягах там, където тишината
припомняше ми как се полудява.
И драсках с нокти кърваво луната,
която всеки миг... обезлюдява.
Когато се завърна - като писък
неканен - във душата ми да ровиш,
онази обич беше безприсъствена.
Останало ти бе... да празнословиш.
Тогава бях щастлива, че съм себе си.
Ръцете ти във моите... изстиваха.
За сбогом те погледнах... бе красиво...
Очите ти във моите... умираха!

Кремена Стоева 

А после са ме взели всички дяволи
и аз съм хукнала да гоня сянка,
докато някой си е знаел правото
в живота ми внезапно да се мярка,

да спре часовника, да пусне малко музика,
да разгневи косите ми и лятото,
да иска безпричинно да го пусна
във себе си и още неизпятото.

Да ми подрежда хаоса в очите,
да търси друго лято в гардероба.
Това с неоснователното питане
си е заблуда чиста проба.

А после съм му раждала мечтите
преди и той да е успял да ги зачене.
Открадна ми най-влюбените стихове,
сълзата и обратното броене.

Забравих го, обаче не прощавам.
Сега се влюбвам тихо в друга мисъл.
На всекиго - каквото заслужава.
На мен - каквото си измисля.

Яна Кременска 

Косите на тревогите ми речни
измиват светлината на горите.
Поискам ли да стане всичко вечно,
навярно ще дочуя странен кикот.

Замрежени от диплите на вятър,
ръцете ми все още се сражават
и търсят мохиканите на мрака.
А всъщност без любов не оцеляват.

Лианите на спомените луди
ме хващат като в обръч от коприва.
И в нощите ми пърхат пеперуди,
а лунната пътека ги завива.

Къде ли са безумствата ми скрити?
Коя съм, непростила на тревата?
Ще следвам ли лъча, незапокитен
след грозната извивка на лъжата?

Дали ще са готови да ме вземат
със себе си дърветата големи?
За слънцето навярно е потребно
да има и дъги несподелени.

Очите ми към утрото надничат.
В ушите ми звучи рефрен забравен.
Сърцето ми отново лудо тича
и спомените в тъмното заравя.

А спряла на завоя - до брезата -
с усмивката на лято се обличам.
И хуквам като вятър сред водата,
която ще ме милва и обича.

Сезоните се сменят - аз оставам.
И нося дъждове, в очите скрити.
Но миглите ми огъня запалват,
а устните ми словото разчитат.

Такава съм - раздаваща се щедро.
Такава съм - от битки несломена.
И утрото посрещам с поглед ведър.
И в стиховете болките споделям.

Красимира Кацарска 

Аз мъничко от теб се уморих,
като трева от лятна буря
полегнала на твърдата земя,
оставена на слънцето дя я прежуря.

Понякога, разкъсвам се на две
до обед мокра, после - изгоряла,
ала на думите ти в лудия кипеж
учудващо е, че оставам цяла.

Като метличина съм – тихо синеока
целувана от горски пеперуди
събирам думите ти – милион,
дори звездите тихо ми се чудят.

Луната с хладната си длан,
зави ме с шлейфа от сребро
словата ти заспиват – непробудно,
като от хапче в лунното легло.

Сънувах, че съм с нови обеци,
люлееха ги гневните ти фрази
ощипаха ме слънчеви лъчи -
една калинка по врата ми лази...

Юлияна Атанасова 

Ти сигурно не си така красива,
каквато в този миг те виждам сам.
Но аз не знам това. С душа щастлива
горя! Не искам друго и да знам.

Ти сигурно не си така прекрасна,
каквато в този миг те виждам сам.
Но аз не знам това. Аз просто гасна
по теб. Не искам друго и да знам.

Чавдар Тепешанов