По дяволите тия грозни кучета
по тротоарите и по градините
и тия, дето някога ни учеха,
че трябва някъде да се замине.
По дяволите чуждите съседи
и чуждите парфюмни имена.
Дори и стиховете стават бледи,
ако от корен нямат топлина.
Ако светът е гладка магистрала,
еднообразен ще остане той
без своя Тунджа, върбов бряг простряла,
без Петровата нива в южен зной,
без свойто Малко Търново, без своя
забравен из Сакар Тополовград...
Да въздадем правата на завоя,
зад който скрит е бил и пъстър свят.
Да съберем отломка по отломка
порутените къщи и души,
где виното е вкусно като комка
и хлябът като нафора тежи.
Да се завърнем в себе си... и в края
на прадедите с оня дълг свещен,
без който нито ада, нито рая
ще имат смисъл... Зная - иде ден,
когато въглените от жарава,
неугасими, ще стопят прахта
и ще огреят цялата държава,
която ни откърми за света.

Христо Черняев 

В пустинята на моята душа,
с изгарящи от слънцето клепачи,
аз ден и нощ отчаяно вървя,
жадуваща за обич тихо плача.

От толкова страдания, възходи,
изпепелени чувства и мечти,
от бялата пустинна бездуховност
сърцето ми се пръска. И боли.

В пустинята на моята душа
не се съзира никакъв оазис,
със жажда, със умора, в самота
вървя под слънчевата безпощадност.

И няма вече край, нито начало,
отвред се виждат пясък и небе.
Изгубена, ненужна, помъдряла
вървя със пусто пясъчно сърце.

Дорика Цачева 

Аз не участвам във Формула едно
по писти бетонни във битки епични.
Няма да ме видите на световно първенство,
поправил рекордите фантастични.
Не натискам педала с триста конски сили,
финиширащ пръв като триумфатор,
оставил зад себе си хиляди мили,
над дължината на един екватор.
От кристални купи шамапанско не пия
и тълпата като бог не ме гледа,
и не виси на моята шия
лавровият венец на победата.

Моят път е незабележим и труден,
далеч от шум и венцехваления.
Колко пъти съм се чувствал изгубен
в часовете на тежки съмнения,
омотан от кълбото на делнични грижи
за бит, деца и стари родители,
от усилието за траен жест към ближния
и нетрайния мир в домашната обител.

Отдавна зная, че славата е за други
хора, родени да бъдат водачи.
Незабележими са мойте заслуги.
Неблагодарни са мойте задачи.

Дори ако някога с нещо успея
и признанието дойде във упор,
аз и да го понеса не умея,
а се държа неловко и глупаво.

Трудна е тази моя формула, зная:
във болката на целия свят вслушан,
да съм обречен да издържа докрая
такъв - и губещ, и великодушен...
И като Сизиф цял живот мъкна
маса хора, съдби и събития.
Добирам се до върха помръкнал,
но паднал долу - отново опитвам.

Но не съжалявам за Формула едно, защото
далеч от аплодисменти неистови,
аз всеки ден
с ъ м
във формулата на живота.
И тук мястото ми единствено.

Христо Ганов 

В началото е жестът. Тих и плах.
Желанието. Допир на ръцете.
Секундното усещане за страх –
в началото усещат страх мъжете –

а после идва ред и на страстта,
на ласките по тръпнещото тяло...
Когато мъж познае любовта,
той сякаш вдетенява се изцяло –

наивно гали голи рамене,
щом дрехите ти в тъмното съблича...
Но влюби ли се, знаеш че поне
мъжът умее много да обича...

Добромир Банев 

Брегът съм аз. А ти си хоризонт.
В далечни разстояния снова.
Дали ще събера накуп посоките
ако поема и до теб се спра?
Във синьото са всички мои думи,
но в мидите се крия и мълча
докато разлудуван твоят юли
будува между дюни и слънца.
Брегът съм аз. И много търпеливо
моретата на всички твои дни
посрещам. Но в усещането има
солена неизвестност. И горчи...
Не съм далеч. Почти до хоризонта
ще стигна. И до теб ще закова
отчаяната своя тънка нежност...
Но бряг съм. И те чакам у дома.

Христина Борисова 

Не се опитвай ти да ме забравиш
изтривайки последната сълза.
Помни, че винаги ще те обичам
погребан в непрогледна самота.

Ще бъда слънчев лъч избягал
от черната прокоба на нощта,
но блъснал се във тебе и излязъл
оставяйки искрица топлина...

Ще бъда аромата на цветята,
които някой друг ти подарява,
ще бъда черна дупка във душата
в която миналото остарява...

Траян Виденов 

Прости ми.
Аз не зная точно къде в душата ми си ти.
Изпял какво ли не във рими,
за теб не сетих се... прости.

До мен била си много нощи,
и в радостни, и в тъжни дни.
До днес не съм разбрал аз още
какво във теб ме заплени.

Дошла с покой, присъстваш нежно
във този наш живот нелек,
аз чувствам, че е неизбежно
да бъдем заедно - навек.

Ръката ти с милувка топла
каква ли мъка не теши.
Какъв ли нечовешки вопъл
не спря пред нашите души.

Изгарял в теб, и теб проклинал
за всичко в този свят недраг,
когато мисля, че умирам,
аз само с теб намирам бряг.

Любов приел, врата отворил,
не мисля аз, че ще сгреша,
ако призная с нежен порив,
че ти си моята душа...

Томи Тодоров 

Аз ида като истинност, която
огрява слепотата на душите ви.
Аз ида като чистота предвечна,
за да избистрям с нежна длан очите ви.
Аз ида като дишане, което
се ражда с вас и вас ви ражда.

Не ме наричайте лъжовна,
когато в мое име лъжете.
Не ме наричайте продажна,
когато ме продавате.
Не ме притягайте във дрехата
на вашата креслива чест.
Не ме преследвайте като престъпница.
Не пипайте цветята на духа ми
с отровните ръце на завистта.
Не се ровете в чистия ми извор.

Аз водя по реките на кръвта ви
победите на вашето безсмъртие.
И пея там,
и страдам тук,
в нетрайността си — трайна,
нетрайна — в трайността.

Добри Жотев 

Като плочки на домино
дните бутаме - гузни,
още дишаме спомени
и се храним с илюзии.

След надеждата тичаме,
над проблеми умуваме,
влюбени сме в момичета
каквито не съществуват.

Носим песни в душите си,
дето никой не иска.
Мислят ни за чешити, а
чужда болка ни стиска.

И в последно усилие
на доброто да вярваме,
на света се надсмиваме
като весели варвари.

После черното с бялото
смесваме в упование -
наше нежно проклятие
и напразно старание.

Анонимни, натрапчиви,
все пак нужни на някого -
като стръкче, закичено
на ревера на лятото.

Тодор Каракашев 

В радост и грижи
протече живота,
много неща
не видях и видях.
Сядах на пищни
трапези с охота,
вече на много
огнища се грях.

Но да не кажа,
простете, не мога. -
Трябва да бъда
безчувствен и сляп:
няма по-топъл
от селския огън,
няма по-сладък
от черния хляб!

Димитър Гундов 

Е, какво пък!
Не живях по правилата!
Някак си на странна птица ви приличах.
Ъгълът, под който гледах Светлината,
цветовете правеше различни.

Опака.
И не половинчата.
Изкушенията си докрай обичах.
Къща не направих и не ме очакват.
Стиховете ми звучат премного лично.

Не родих деца.
А исках три да имам.
Нормите със примки все ме спъваха.
Нощите изтекоха безименни,
с онемели думи ме разпъваха.

Тъй се случи -
не по правилата!
Много сенки в погледа натрупах.
Ъгълът, под който гледах Светлината,
беше моята присъда. В упор!

Татяна Любенова 

Щастливо ми е. Няма, знам, причина.
Денят започна с мъничко тъга.
Но бързо като буря тя премина.
Роди се в утрото една мечта.

Докосвам пак с добра ръка небето.
Денят от Господ е благословен.
Събуди се отново в мен детето.
Усмихвам се, защото си до мен.

И някак всичко лошо си отиде.
Рисувам с устни твоето лице.
Прегръщаш ме. Пак мога да те видя
и да почувствам твоите ръце.

Дали ще си отиде този миг, не зная.
Дали и любовта ще отлети...
Щастлива съм. До болка те желая.
Това май е достатъчно.
Нали?!?

Таня Симеонова