Аз няма да те съдя за това,
че всяка част от мене доразкъса.
И няма даже да те обвиня,
ако след раните си не възкръсна.

Аз няма да проклиням онзи ден,
във който в теб до глупост аз се влюбих
и няма и да чуеш ти от мен,
че времето си в слепота загубих.

Аз няма да превръщам във кошмар
дори и най-студените си нощи.
Дори и онзи - третият шамар,
дори и той не ме довърши още!

Аз няма да те съдя! Тя, Съдбата,
удари ти шамара си жесток -
венчан си доживот със Самотата,
наказан си достатъчно от Бог!

И днес, дори сърцето ми да вие,
след време пак ще може да обича!
По-силна съм! Опитай – нарани ме!
Не ще боли! Към теб съм безразлична!

Павлина Соколова 

Дъще моя, още малка си ти.
Имаш свойте безбройни защо-та.
И през твоите сини очи
прост навярно изглежда живота.

За теб всичко е черно и бяло все още
и не знаеш, че има и сиво,
че може красивото грозно да стане,
а грозното може да бъде красиво.

Не искам да знаеш от толкова малка,
че вятърът трудно се гони...
А чичкото (онзи, с бонбоните в парка)
не е от добрите герои.

И как да ти кажа, че принцове няма
и жабите няма да станат принцеси,
когато ти още заспиваш със мама -
когато ти само на две си!

Валерия Иванова 

Докато не съм забравила.
Докато не е изстинал огънят.
Докато не е умряло цветето.
Докато не е заминал вятърът.
Докато не са пораснали децата ми.
Длъжна съм да паля слънцето.

Павлина Гатева 

Беше просто залитане,
малка крачка встрани,
едно лудо преплитане
на химери с мечти...

Ти излъчваше праведност
сред пустини от грях,
засияваше аленост,
прокънтяваше смях,
изгладнял от пресищане,
с тебе бях разнолик,
с едно светло избистряне
все се чувствах велик,
и звездите се палеха
в мойта призрачна плът,
океани се галеха,
непознаващи смърт,
и прескочил пространствата,
свил света на кълбо,
еретик, влюбен в тайнствата,
продавач на добро,
се пречиствах, изгаряйки,
а нощта ми бе роб,
и макар остарявайки,
знаех, нямаше гроб,
през пияни светкавици
проехтяваше стих,
мачках всички пиявици,
романтичен и тих...

Не, не беше излитане -
холограма си ти,
беше просто залитане -
но ужасно боли...

Павел Горинов 

Господа, комедията свърши!
Как не го разбрахте досега?
Свлича се завесата прекършена
и навява мъничко тъга.

Нож в гърба или куршум от упор -
случва се на всекиго, нали?
Някой ти затяга здраво клупа
и те пита много ли боли.

Пуши от цигарите ти тайно,
обладава твоята жена.
Всъщност той е твой добър познайник,
само че без чувство за вина.

Господи, комедията свърши!
Всички маски долу, господа!
Ето, за награда хлебен къшей,
напоен с отрова, ще ви дам.

Орлин Дянков  

Вие, наши Мадони, наши дивни момичета,
наши ултра-Джоконди, наши свръх-Беатричета,
с колко радост ви слушаме как със тънките токчета
всяко утро почуквате по паважните блокчета
и, седейки в трамваите, каква радост доставя ни
да ви гледаме стройни и изящно изправени,
и ний ви разбираме, във това радостта ви е,
че най-сетне цари между нас равноправие,
а това, че ваш дълг е да ни готвите гозбата,
то това е естествено, то е вече от Господа!
И затуй, че ви има,
за сълзата под грима, за усмивката мнима
във нелекия час,
като дар, като цвете,
тази песен вземете,
със която мъжете
искат прошка от вас!
А къде ли не сте? Вагонетките тикате,
с електрони боравите и въртите мотиките,
и тетрадки преглеждате, и залагате опити,
и до късно седите със очи в микроскопите,
вие, наши Мадони, вие, дивни момичета,
вие, наши Джоконди, наши свръх-Беатричета,
и ни радва, че винаги сте тъй китно накитени,
и че в същото време са изпрани яките ни,
че домът ни е спретнат и децата ни – гледани,
и че, ний ако кръшкаме, вий поне сте ни предани!
Не че всички зад щанда сте свръхмерно възпитани,
и че давате справките преди третото питане,
но когато от работа се завръщате капнали,
ний си спомняме пола ви – носещ името „слаб”, нали? –
и разнежени тънем в оня рай, непознатия,
който знаят да дават само ваште обятия;
след което въртим се пред родилните домове
и не стига това, че сме смешни и тромави,
но се сърдим когато ни се раждат момичета,
тоест нови Джоконди, нови свръх-Беатричета!
И затуй, че ви има,
за сълзата под грима,
за усмивката мнима
във нелекия час,
като дар, като цвете,
тази песен вземете,
със която мъжете
искат прошка от вас!

Валери Петров