Ако нямаш небе – измисли го
и пусни си хвърчилото там...
И да нямаш посока, гони го,
превърни синевата във храм!

Ако нямаш река – измисли я
и хартиена лодка пусни,
изправи се на пръсти, следи я
и безкрая с ръка докосни.

Ако нямаш дърво – посади го,
или мъничък люляков храст,
от злините на хора пази го
и разлиствай го час подир час!

Ако нямаш любов – измисли я,
пак обичай напук, на инат
и душата си светла – спаси я,
ще ти трябва и в някой друг свят!

Рада Димова 

Изглежда уморих се все да съм нащрек.
Първосигнална леност в мене се прокрадва –
и аз като жените искам в летен пек
в домашен кръг от главоболие да страдам.

И аз като жените искам по “Бурда”
главозамайващ тоалет да си ушия,
по женски тръпнеща да шепна вечер “Да”,
увиснала като мечта на мъжка шия.

И аз като нормалните жени със рев
да мога да постигам дребни цели искам.
За едрите да тича прекият ми шеф,
защото с прекия му шеф съм много близка.

И аз като жените... А пък аз – какво?
Облякла дреха от бодлива упоритост,
ора бразди във сивото си вещество
и вечно ще пера във спукано корито.

Пролет Ованесян 

Ако в хралупа мислите са сврени,
противно на самото същество,
човекът хапе сухите си вени,
духът му сменя свойто естество.

Той вече не поглежда към небето.
Той казва, че таванът е небе.
Пикира смешно ниско из мазето
на своята представа за криле.

И се разделя с усета за полет
самозазидан в своя малък свят.
Една без диагноза още болест
превръща го от дух във дървояд.

И той дълбае ниши из дървото.
Копае тайно тъмни пещери,
които всяка мравешка пехота
спокойно може в дом да прекрои.

Но той не го разбира. Сбърчил вежди
той смята, че съзижда светъл град.
Все по-далеч от думата Надежда!
Все по-навътре в думичката Ад!

Пламен Панчев 

Болиш ме...
На остри парчета мълчание
от счупена в дланите
събота вечер...
Едно закъсняло
за среща признание
облича тъгата ми
в звездно елече...

Болиш ме...
Подобно на тъмно мастило,
с което нощта
татуира сърцето...
Болиш ме...
На лунното рамо на прилива –
болиш ме до изгрева...
Нататък е светло.

Весела Димова 

Усмивка на чаровник с неотразима ловкост.
И поглед - присмехулство и искреност събрал.
Пораснали деца - как дебнем всеки фокус!
Но в гълъб се превръща измачканият шал.

Илюзията кратка окото заблуждава,
а разумът излъган разбира, че дори
и фокусникът вечната илюзия съзнава -
илюзия, в която сам себе си твори.

Щом свърши вечерта под веселия купол
и с нея той си купи за утре свобода,
ще го посрещнат пак един износен куфар
и спомен за целувка, изгубена в дъжда.

Щастлив ли е, не зная, с илюзията смешна,
с лукавата насмешка към вечните неща,
но аз, един хлапак на възраст, ще го срещна
да му подам смутено красивите цветя.

И той ще продължи света да разглобява,
за да направи нов с извайващи ръце.
От нежната усмивка на две очи тогава
ще сътвори любов за своето сърце.

И ако е животът за злото и доброто
една прастара приказка със неизменен край,
ще може да ми върне с най-смелия си фокус
на влюбеното детство изгубения рай.

Ангел Дюлгеров 

Сега сме двама във дома си празен.
Децата отлетяха да се търсят.
Светът ни нов е, но е смазан,
а дните са прощално къси.
И две места на масата са празни,
мълчи и стаята – самотно подредена.
Свободни сме. Но тишината лази
по циферблата на часовник стенен.
Сега се имаме. До безрезервност.
Но нещо дращи в ъглите на мрака.
Ограбени сме от отсъствие на тези,
които от гнездото отлетяха.

Петя Стефанова 

И така... не разбраха, че жива съм. Още.
Позабравиха някак за мен враговете.
Заживях на тавана на тяхната гордост,
а под стряхата с хляба си хранех врабчета.

И така... не разбраха, че тука останах.
Все приятели бяха, и истински даже.
Заживях във мазето на тяхната слава,
а врабчетата още дояждаха хляба.

И така не видяха, че тук се завърнах -
враговете пируват с приятел на маса.
Предпочитам сега да остана навънка,
че врабчетата някой ще трябва да храни.

Петя Павлова 

В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват “Тя е слънчево момиче,
във вените ѝ слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта ѝ тича.”

Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

Петя Дубарова 

Вятър са думите, отнася ги времето -
обещания, клетви, лъжи.
Цветни мъниста, бримки нанизани,
плетат и разплитат съдби.

Предателство, вярност, любов и омраза,
приятел превръщат във враг.
Син от баща се отказва
и разкаян завръща се пак.

Стъпки в пустинята - вятър помита ги,
споменът само боли.
Мълнии пращат, пожари разпалват,
слънце са в облачни дни.

Лекуват душите, раняват сърцата,
проправят пътеки, затварят ни път.
В мрежи рибарски оплитат ни думите,
носят живот или смърт.

Вера Илиева 

Веднъж, когато влакът
потегли в ранина,
докоснах своя лакът
до лакът на жена.

Преляла помежду ни,
една вълна от плам
помете всички думи
и аз останах ням.

И подир всеки прелез
изчезвах без следа
в смутените и прелестни
очи от резеда.

Жената с дъх на цвете
гореше може би
да си протегнем двете
десници и съдби,

но влакът я стовари
сред писък страховит
и точно тази гара
преминах аз транзит.

... Подобно на експреси,
след този тъжен ден
години девет-десет
протътнаха край мен.

И ето ме: навярно
не съм такъв чудак...
Ала защо се мярна
отново оня влак?

Какво да отговоря?
Затрупан от дела,
живота си пришпорих
на път, на колела

и тласкан без причина
от навик придобит,
рискувам да премина
навсякъде транзит:

транзит – край тиха жалба,
край изгрев, край бреза,
транзит – край натежала
от щастие сълза

и да изчезна с влака
от своя кратък век –
докоснал само с лакът
дълга си на човек...

Петър Василев