До тази нощ бях принц, но омагьосан.
Ориса ме орисницата лоша -
чак до смъртта си всяка нощ да нося
една бодлива таралежа кожа.
До тази нощ на таралеж приличах.
Щом слънцето угаснеше стопено,
аз страшната си мантия обличах.
Жените нощем бягаха от мене.
Бояха се от мен. От грозотата.
И те от мен, и аз от тях се криех.
но мислех си: „Ще дойде тя, едната,
и ще разтури страшната магия!”
И ти дойде. Прежали свойта нежност.
От всички тях ти престраши се първа.
До съмнало ти милва таралежа
и израни ръцете си до кърви.
Ръцете ти ме галят толкоз нощи -
и питам се със страх: „Кървят ли още?”

Ах, потърпи: бодлите бавно падат.

Дамян Дамянов  

Дори и да съм малка лодка
във най-безумното море.
Дори и да съм черна котка
и пътят ти да пресече.
Дори и да съм остър камък
във мелницата за мечти.
Дори да съм кристален замък,
във който времето крещи.
Дори да съм пустинен остров
за нечий кораб закъснял.
Дори да съм дошъл на гости
в кошмара ти обезумял.
Дори да съм аз непотребен,
стар ключ от твоята врата.
Аз пак ще ти остана верен
и ще ти вярвам все така. 

Аз... случайно минавам оттука.
И не търся пари. Нито слава.
Аз вървя. И събирам поука.
По пътеки, които раняват.

Остави ме! Така си живея.
Не умея да бъда практична.
Ако някъде спра - да се сгрея -
дъх на обич оставям. Различна.

Остави ме! Случайно минавам.
Аз съм птица! Защо ми е стряха?
Имах... много любов да раздавам.
Но сълзите! Сълзите презряха...

Остави ме! Минавам случайно
по пътеката къса на дните...
Ала идвам... от минус безкрайност!
И отивам... оттатък звездите!

Остави ме... Минавам случайно!
И не съм от Човешката раса.
Аз съм част... от Голямата Тайна,
за която... не сте дорасли.

И... когато поема нататък,
че Земята... не ми е присъща -
две пера ще отроня в съня ти.
Знак, че ангел... те е прегръщал!

Гълъбина Митева 

Въжеиграч танцува върху кабела,
опънат между блокове-близнаци.
Гълтач на огън и на саби
шокира любопитните зяпачи.

Прегърнал синекосата Малвина,
посредствено играе Арлекин.
Буквара си продава Буратино -
на татко Карло дървеният син.

Над триста коня скачат бясно,
затворени във бляскава карета...
Завиват (без мигач) надясно,
по булеварда с жълтите павета...

Полуоблечените акробатки
изкусно се превъртат във салта.
Маймунки, мънички и сладки,
крадат усмивки на шега.

Директорът на цирка е задрямал
и хвърля зарове насън,
а зрителите, чакащи промяна,
забравиха надеждите си вън...

Румяна Симова 

Доплувах ли? Брегът не се ли рони?
Почти не вярвах, че ще стигна суша...
Сега под свежи папрати и клони
в семейно-топлото гнездо се сгушвам.
Единствено в минути преброени
излизам от закътаната пазва
и спомени, като стада елени,
насън с копита остри ме прегазват...
Усещам дъх на прегоряла шума,
горчат ми болки, минали отдавна,
а под копитото избликва дума
и с утрото полека избледнява...
Така безмълвна, всичко надживяла,
в просъница очаквам да се съмне...
Душата ми почива, оздравяла –
до малкото креватче на сина ми.

Гергина Дворецка 

Жадува душата, бленува и търси
на вятъра нежните, милващи пръсти.
На лятото бляна – горещ и метежен,
солта на вълната – игрива безбрежност.

Морето бушува – душата жадува...
На пясъка белия призрачен блясък,
на гларуса смелия празничен крясък,
а приливът стеле се – тласък след тласък...

Отмятам аз с пръсти косата си мокра,
повдигам полека и влажната рокля.
И стъпка след стъпка по плажната лента
се взирам пред себе си опиянена...

Блаженство душевно залива ме цяла –
сред красотата неземна – аз, отмаляла,
докосвам морето. И синя безкрайност
във дълбините си скрива копнежа потаен.

За лято, за вятър, за чайките бели...
Вълните игриви, заливащи цели
ивицата пясък – игриви, разпенени,
копнеж са потаен – скрит във сърцето ми!

Гергана Асенова 

Меракът за власт и пари
от нас си отива последен.
Надежда безкрайна гори
до края ни в огъня леден.

Поел лотариен билет,
човек все така се надява
/с молба в Бог и в своя късмет/
на десетминутната слава.

Мечтаем за дом и кола,
за сигурна банкова сметка.
Душата е ангел с крила,
играещ на руска рулетка.

А стигнем ли края - властта,
променя човешкия облик.
Приема ни близка пръстта,
все тъй – обеднели и голи.

Румяна Пелова 

Дотук с раздвоените чувства. Със гневния тон.
Кратък е този живот, как горчиво е кратък.
Всички на съд ще застанем пред Божия трон,
всички ще тръгнем с нозе отмалели нататък.

Няма защо да се взираме в чуждия дял.
Няма защо да се силим да сграбчим земята.
Тя ни прегръща. И пълни устите ни с кал.
А Бог на превала на времето чака душата.

Георги Ангелов 

Делник пътя ми премина
като черен котарак.
И повлече сто лавини
от проблеми - цял бардак.

Беше грозен, неприличен,
и по детски неумит.
Със страдания закичи
несериозния ми бит.

"Хей, котако! - викнах смело. -
Не избързвай да редиш
свойте стъпки овехтели
върху моите следи!"

Той погледна безметежно
и намигна ми с око.
После продължи небрежно
към маскиран ров дълбок.

Тъкмо с кеф да го подмине,
някак си му пратих зов.
Хванах ги така дузина
делници във моя ров.

Румяна Пелова 

Аз исках, но не смеех,
разбери...
Прашинките танцуваха с лъчите
на късно, бяло слънце.
Може би
виновни бяха устните,
очите.
Аз чувах острия, терзаещ звън,
със който чупеха се
чашите кристални
и виното на лудата ми кръв
течеше ярко и карминено.
Фатално.
Обличаха ме в тежки, тъмни дрехи.
С миро помазани, косите ми
заспаха
и нямах право на тъга-утеха,
на свое кътче под капчук и стряха.
Ще тръгна, щом отново зазори
и пътят ще премине през сърцето.
Ще го разкъса, много ще боли,
но чака ме отдавна там небето.

Геолина Стефанова 

Принцът ти го няма, мила розо.
Конят му крилат изял е слон.
Затруднен в момента е превоза.
Принцът е с изключен телефон.

Ти цъфтиш и искаш да те види
в своята саксийна свобода.
Колко са поливани с обиди
корените, жадни за вода!

Принцът ти във трафика заседна
и цветът ти мисли за пожар.
Спря на жълто. Знаеш, розо бедна,
вечно жълт е този светофар.

Той си има своя роза, мила.
Грижи се за нея, а пък ти
вече от обидите отпила,
прелестно обидена цъфти.

В пъпките си розови стаила
ветрове, тъги и красоти,
разцъфни от болка, розо мила -
най-добре от болка се цъфти!

Румяна Борисова