Къщата и двора от безгрижие,
люлката ми детска от цветя,
старото ми колело и книжките,
дядовите приказни слова...

А в небето минало звездиците
ми рисуват някаква картина -
път, отрупан със черници,
слънчевата бабина градина...

Там за първи път прописах...
Там за първи път мечтах...
Излетя внезапно през комина
и последната игра на шах...

Сладкото в бурканите на баба,
виното и онзи липов аромат...
И всичко ще е там завинаги,
от спомени очите ми блестят...

Отново във ума ми ще се спрат
онези най-прекрасни дни,
заспала съм във бабиния скут,
със дядо ще строим мечти...

И никой никога не ще отнеме
неземения ми детски свят!
Ще помня, ще сънувам само...
Сълзите като свещи ще горят...

lady_rose 

Безумна съм. Такава ме обикна.
И грешна съм. И аз съм като теб.
С лъжата не успях до днес да свикна,
обича с болка моето сърце.
Безумна съм. Косата си не скубя.
Достойнство имам. Хубаво лице.
Работя. Имам хъса да не губя,
постигам всичко с двете си ръце.
Безумна съм. И страшно ми отива.
Не ми се случват лесните неща.
Пред мен светът понякога се срива.
Ти знаеш с мен каква е любовта...
Безумна съм! Безумно и обичам.
Безумно съм приятел чак до гроб.
Самичка срещу всички често тичам,
не съм родена, за да бъда роб...
Безумна съм! Безумен е животът...

Силвия Йорданова 

Беше дива гора. Вековете се сливаха с нея...
Урагани безмилостни беше посрещала тя,
беше мъдро дочаквала пак светлина да изгрее,
затова доверчиво и кротко посрещна смъртта.

Само трепна в почуда, когато железните зъби
се забиха в сърцето ѝ, в живото нейно сърце!
И гигантите рухваха тежко - без съд и присъда,
сплели в смъртна прегръдка зелените свои ръце.

Дълго птиците ниско кръжаха и търсеха с писък
между живите трупи гнездата си, пълни с мечти...
А луната на своето черно бесило увисна,
щом дочу как земята за глътчица милост крещи.

Нея нощ не намери хралупата старият бухал.
А пък горският дух философски реши да умре.
Самодивите своите бели премени издуха
и - бездомни - се дянаха в нечий развратен харем.

... Беше някога горда гора! И в прохладните скути
беше песни люляла, легенди, звезди, векове...
Беше майка и нежна изгора за страшни хайдути,
беше дом, в който мирно живяха дори врагове!

Днес е гробница. Пънове само напомнят за нея.
Над годишните кръгове сплита тревата коси…
И случайно попаднал на диря, човекът немее,
без да види, че слънцето тук като брадва виси.

Светлана Йонкова