Създаде ме от думи и мълчания.
И после ме обикна. Да ме сбъднеш.
Наля ми болка. За да те изстрадам.
Поиска ме и вятърна, и мъдра.

И гола ме поиска. След Душата.
Да съм ти Севера. Да съм ти Юга.
И грешница, безбожница. И свята.
И нека съм последната. След другите.

И нека да те диря сред ятата.
На пролетите чужди, в мен гнездили.
Да, тясно ми е. Тясно е за лято.
Ти сам ела. Остана ли без сили.

Остана ли без теб, без тишината.
Без вярата, че мога да те имам.
Навярно ще се завърти Земята.
Преди да полетя... Спаси ме...!

Таня Георгиева 

Не се научих да предавам
навярно мога, но не искам!
Не се научих да продавам
душата си - износена, но чиста.

Не се научих да затварям
очите си пред тъжни гледки.
Не мога да се примирявам
и никога не правя "тънки" сметки.

Не се научих да се мазня,
каквото мисля си го казвам.
От лицемерие се дразня,
а с безразличие наказвам.

Не мога да стоя на тясно
притиснат ли ме се изплъзвам,
със мен изобщо не е лесно,
но лесно ли е ще омръзвам.

Не се научих да оставам
почувствам ли, че съм излишна
Но се научих да внимавам,
попадна ли на хора хищни.

За мене казват: "Струва си парите,
не я настъпвай, че е като пепелянка!"
Така е, прави са - особено жените...
Не се научих да живея като сянка!

Таня Батаклиева 

Защо ли те обичам старееща и бедна
сред другите държави. А би било по-редно
да избера по-млада, по-силна, по-богата,
каквито има много щастливи по земята.
Съдбата е такава: родина не избираш,
тъй както се избира бутилка ледна бира,
не можеш да я купиш като луксозна вила
или да я поискаш, че Шекспир е родила.
Ти си родина моя, защото си ми дала
предимството да имам и упрек и похвала
при всяка моя крачка от теб - като от мама...
Невидима на глобуса, за мене си голяма.
Потомството ми тъй в народа ти се влива
и словото ми скромно с езика ти е живо.
Ще кажа най-накрая: На мен това ми стига -
на български да срича детенцето ми книга.
Че изживял живота си дори наполовина:
човекът продължен е, щом има си родина.

Таньо Клисуров 

Знаеш ли,
осъзнаването на невъзможностите
не ме отчайва.
Просто ме кара
да се чувствам
някак изморена.
Хората са добри
и лоши.
И аз съм така.
И ти.
Носим най-тежкият
и верен кръст -
носим себе си.
А това така изморява...
И когато,
в обречен опит
да се спася от себе си,
като сомнамбул прекрачвам
в онзи,
другият си свят -
на педя, хвърлей
или жаден полет над земята,
не гадай по устните ми
и не се опитвай да ме върнеш.
Затвори очи.
Това докосване
отвъд пространството и думите
е нашата голгота
и ни припомня
за какво сме създадени.

Събка Митева