Прочете ме. Сега съм стара книга,
захвърлена в момент непреживян.
Не знаеш ти какво не ми достига
и колко много искам да ти дам.

Разгърна ме. Осмисли ли сюжета?
Рецензията страшно ли звучи?
Какво е казал в трета част поета?
Какво е мислил, докато мълчи?

Дотегна ми от куп критични статии.
Това е равносметката след мен.
От мнението чуждо само патим
и този миг умря, неоценен.

Прелисти ме. А там, сред редовете
от спомени, загадки и мечти,
не знам дали наистина прочете,
че смисълът на книгата си ти.

Диляна Христова 

Вдигаш вежди и гледаш учудено,
но на дните по дирята стръмна
ти си моето ехо, събудено
в пещерата на мислите тъмни;
ти си моята същност сънувана,
ти си моето продължение...
Днес празнуваш!
Защо ми се струва,
че празнува най-светлото в мене?
Ти си флейтата с тонове ласкави
и цигулка със струни от злато,
ти си моята рима най-бляскава,
ти си просто Жената, която...
И какво, че стареем и двамата,
че душата у нас побелява,
че горчи на живота измамата
и че толкова малко остава?

Като стар цигулар сред сватбарите,,
като стар музикант под фенера,
знам: най-скъпи цигулки са старите
“Страдивари”, “Амати”, “Гварнери”...
Времена и пространства пребродили,
на годините знаем цената –
ти си тихата бяла мелодия
върху старите струни от злато.

Но си спомняй за простата истина,
преосмисляйки нашето “вчера”:
свирят само големи артисти
на “Амати” и на “Гварнери”...
Днес е празник и празнична – датата.
Днес празнувай! Какво че сме стари?
На живота ни стихва кантатата,
като соло на “Срадивари”...

Валентин Чернев 

Замислям се за куп неща различни,
каква съм днес, каква до вчера бях...
едни безумни, други по-прилични;
защо живея, досега защо живях?!

Достойна бях ли и добра, разумна?
Заслужих ли победи, болка, крах?
По-глупава, понякога по-умна,
по-праведна или в човешки грях...

Печелих битки, губех във войните,
изправях се и пак вървях напред.
Похвали трупах, крих се от сплетните...
За помощ молeх, давайки обет...

Заслужих ли обичана да бъда,
заслужих ли ранена да лежа?
Очаквах смело прошка и присъда...
Приемах с вяра своята съдба...

Не спрях да търся в хората доброто,
да виждам с плам във всеки топлота.
Роптаех срещу мъката и злото,
робувайки на Нея - Любовта!

Така живях, така и ще живея
изгубила сърце, но с бяс в кръвта...
Разплакана отново ще се смея,
в очакване на края на съня...!

Дида Христозова 

Сбогуване ли? Вятър и мъгла.
Очите ми не са били по-сухи.
Най-после има малко тишина
и още месец лято за разтуха.

По-странно е, че вече съм свободна.
Най-странното е, че не ми тежи.
Едно предателско съмнение ме бодна,
дали пък нищичко не си дължим?!

Въпросът ми се струва риторичен.
Надявам се сама да отговоря,
че ако някой не държи да е обичан,
е глупаво насила да го сторя.

А може би е временно спокойствие?!
Истерията ще влети по-късно,
размазваща ме с мнимо удоволствие,
че нямам волята да я отблъсна.

Ще влизаш тайно тук да ме четеш,
запалил свещ (да гони самотата),
очите си без жал ще избодеш
по думите ми. Те ще са разплата...

Таня Иванова