Какви лъжи... И жалки обещания...
Загриженост... Съчувствие... Прилежност.
Във времена на болки и страдания
обичам те със цялата си нежност!

Как те залъгват с тази безполезна
словесна, евтина еквилибристика.
Отиваш си... Стопяваш се... Изчезваш...
Това предрича черната статистика.

Но обещават... Щедро... И богато...
Градинки... Тротоари... Магистрали...
Гласуваш пак за кукувото лято...
Ще дойде все пак някога... Едва ли...

„Дум спиро сперо“ – казваш си отново...
Докато дишам, още се надявам.
Прощавай за това латинско слово.
От векове... Все също си остава.

И тъй... Животът бързо се изниза...
Но няма как... Нали ни се живее...
И всеки пази втората си риза
с надеждата все пак да оцелее...

А ми е тъжно... Ето... Пада здрача...
Машини... Или книжни бюлетини...
По съвест ли... Или по... Друг ли начин?
Гласува... Нови четири години...

Хем знаем... Хем сме лъгани... Отдавна...
Инерция ли... Или лъч надежда...
България... Във миналото славна...
Последна днес Европа те подрежда.

Каква Европа... Аз във теб се вричам...
Родина си ми ти... А не държава...
И въпреки... Обаче те обичам...
Наивна... Малка... Именно такава...

И именно, когато ти е нужно
във тези времена на безнадежност...
Обичам те... Напук на всичко чуждо...
Обичам те със цялата си нежност...

Недялко Йорданов 

Завъртя се животът ни - пумпал, и тъй ни повлече,
че улисан така не разбрах
как в света те остави, а мене отвя ме далече,
както вятърът летния прах.

Като бурна вода връхлетяха ме дните след тебе,
като прилив несръчен плувец
и защо ли изплувах - да чопля животеца дребен
в този малък и скучен градец.

Постаи се с годините болката, черна и дива.
Любовта, тази топла река,
аз видях как в стена се превръща, когато изстива.
Но оставаме живи така...

И защо ли сега пак животът към мене те носи?
Да си спомняме „някога”, „там”?
Как ме дращят отвътре на думите ноктите остри,
а какво да ти кажа, не знам...

Но какво да говорим сега, щом мълчахме тогава...
Нека пак не заченем тъга,
нека чудо направим, тъй както насън само става,
нека двамата просто сега

този парк да превърнем в онази небивала стая
и с грижовно смълчани лица
да погледаме тихо край нас как на пода играят
неродените наши деца.

Ангел Атанасов 

Мъжете също плачат безутешни,
макар да крият своите сълзи
и борят се със помислите грешни,
родени от несбъднати мечти.

Под силните тела се крие нежна,
ранима до безумие душа
и вяра, като океан безбрежна,
стаена зад суровите лица.

Мъжете също плачат безутешно,
когато много силно ги боли,
макар да се прикриват безпогрешно,
те също ронят насаме сълзи.

А мъжките сълзи, макар прикрити,
са белег за чувствително сърце,
дори за външни погледи закрити,
белязали са мъжкото лице.

Наташа Басарова 

Аз искам цветни паркове, поляни
и тихи летни вечери над тях.
И майките, от щастие пияни,
да раждат своите чеда без страх.

Аз искам в мирни дни и мирни нощи
да разцъфтят села и градове,
синът ми да строи дворци разкошни
и нивата да люшка класове,

и тези чипоноси малчугани
да порастат големи и добри...
Проклет да е тоз, който пак се кани
безмилостна война да разгори!

Наталия Забила 

Някак леко встрани от живота,
на крайпътна скала си почивам.
Зад гърба ми сърдито клокочи
избледнявайки моето минало.
Покрай мен профучават любови -
чак ме блъска в носа аромата им.
А в косите ми шеметни спомени
вързват вятър и бягат на ято.
Ситен прах подлютява очите ми –
пепелта на любимо докосване.
Нямам болки, но все пак съм жива -
просто леко встрани от живота.

Надя Костова