По дяволите тия грозни кучета
по тротоарите и по градините
и тия, дето някога ни учеха,
че трябва някъде да се замине.
По дяволите чуждите съседи
и чуждите парфюмни имена.
Дори и стиховете стават бледи,
ако от корен нямат топлина.
Ако светът е гладка магистрала,
еднообразен ще остане той
без своя Тунджа, върбов бряг простряла,
без Петровата нива в южен зной,
без свойто Малко Търново, без своя
забравен из Сакар Тополовград...
Да въздадем правата на завоя,
зад който скрит е бил и пъстър свят.
Да съберем отломка по отломка
порутените къщи и души,
где виното е вкусно като комка
и хлябът като нафора тежи.
Да се завърнем в себе си... и в края
на прадедите с оня дълг свещен,
без който нито ада, нито рая
ще имат смисъл... Зная - иде ден,
когато въглените от жарава,
неугасими, ще стопят прахта
и ще огреят цялата държава,
която ни откърми за света.

Христо Черняев 

В пустинята на моята душа,
с изгарящи от слънцето клепачи,
аз ден и нощ отчаяно вървя,
жадуваща за обич тихо плача.

От толкова страдания, възходи,
изпепелени чувства и мечти,
от бялата пустинна бездуховност
сърцето ми се пръска. И боли.

В пустинята на моята душа
не се съзира никакъв оазис,
със жажда, със умора, в самота
вървя под слънчевата безпощадност.

И няма вече край, нито начало,
отвред се виждат пясък и небе.
Изгубена, ненужна, помъдряла
вървя със пусто пясъчно сърце.

Дорика Цачева 

Аз не участвам във Формула едно
по писти бетонни във битки епични.
Няма да ме видите на световно първенство,
поправил рекордите фантастични.
Не натискам педала с триста конски сили,
финиширащ пръв като триумфатор,
оставил зад себе си хиляди мили,
над дължината на един екватор.
От кристални купи шамапанско не пия
и тълпата като бог не ме гледа,
и не виси на моята шия
лавровият венец на победата.

Моят път е незабележим и труден,
далеч от шум и венцехваления.
Колко пъти съм се чувствал изгубен
в часовете на тежки съмнения,
омотан от кълбото на делнични грижи
за бит, деца и стари родители,
от усилието за траен жест към ближния
и нетрайния мир в домашната обител.

Отдавна зная, че славата е за други
хора, родени да бъдат водачи.
Незабележими са мойте заслуги.
Неблагодарни са мойте задачи.

Дори ако някога с нещо успея
и признанието дойде във упор,
аз и да го понеса не умея,
а се държа неловко и глупаво.

Трудна е тази моя формула, зная:
във болката на целия свят вслушан,
да съм обречен да издържа докрая
такъв - и губещ, и великодушен...
И като Сизиф цял живот мъкна
маса хора, съдби и събития.
Добирам се до върха помръкнал,
но паднал долу - отново опитвам.

Но не съжалявам за Формула едно, защото
далеч от аплодисменти неистови,
аз всеки ден
с ъ м
във формулата на живота.
И тук мястото ми единствено.

Христо Ганов