Детето в мен си тръгна ненадейно...
Помаха ми с ръка и се изгуби
зад хълма на отминалата младост.
От изненада дума на пророних...
Стоях и гледах мълчаливо
на Слънцето залязващия път.
Със черна плащеница Тъмнината
обви Света. И той потъна в мрак.
Владетелката на нощта – Луната
се забавляваше като весталка
със своите посестрими – звездите.
Играеше на криеница с тях
между пернати облаци. И в тишината
дочувах плисъка от звънкия им смях,
на който отговаряха щурците
в полята. Немирен лунен лъч
се плъзна къде мене
да ме покани да си поиграя с тях...
Но не можах...

Детето в мене беше си отишло...

Ани Матова 

Аз съм писана стомна, напита
от едно лудо младо момче!
А бре, момко, защо не попита -
ей я долу - чешмата тече...!

Ами грабна ми пъстрите шарки
и от гърлото жадно отпи...
Разхлади си ти устните жарки,
а момата от свян се стопи.

Че не знаеше малко момиче
де омайниче тука расте...
И доде си откъсне любиче,
и във китка доде го сплете...

и доде си приглади одежда,
и си руси коси нагласи,
а пък дружки се скришом споглеждат,
теб ти жажда сърце покоси,

та надигна му китната стомна
с неначената още вода...
Ала, момко, да знаеш, че помня!
Ти на мен си оставил следа.

Помня с мойте три шарени кръга -
все едно - мене дума си дал!
Може много моми да си лъгал,
ама тая не ти е халал!

Като слънцето златно изгрява,
инак, жълтото мое челце
и ми песен сърцето запява
само в нейните бели ръце.

Не е младо момче аджамия,
че момата - тъй гиздава, зер...
Още днеска, преди икиндия,
че я иска - проводи хабер!

Цяло село за мен сега пита,
сякаш мед от уста ми тече.
Аз съм писана стомна, напита
от едно лудо младо момче!

Нели Коларова 

По стъпките на лятото се носим
с надежда всеки миг да уловим.
Със слънцето и вятъра се гоним
и спомена от тях да задържим.

Със шепа пясък, малка цветна мида,
със куха раковина до ухо
ще чуваме морето как във зима
вълнува се искрящо и саму.

На Коледата пак ще вдигнем чаши,
пенливо вино в тях ще се разлей
и спомените пак ще бликнат наши
как слънцето в морето се люлей.

По стъпките на лятото ще ходим
пак боси, само че насън
и мида с драскотина ще закотвим
в петата, а пък зима е навън.

И споменът от лятното ухание
на топъл дъжд, море и на цветя −
ще пази зиме в нашето дихание
на жизнения порив любовта.

Към близкия или към непознатия,
към наши или чужди светове
да пратим обич не като понятие,
а слънчев лъч от нашето сърце.

Анета Петкова 

Защо се връщам все назад, не зная.
По пътя минах хиляди земи
и Добруджа не е за мене раят,
но все ме вика тихо:„Остани!”

Замряло селото сред пущинака,
клепалото измъчено гълчи –
комините му никого не чакат,
а в изворите времето мълчи.

Прегръщам плахо старите руини –
те дишат още живи във пръста.
Погребани са хиляди години
в браздите на безводната земя.

И всеки спомен в приказка се сплита,
изгрява бавно в нощната тъма.
Но жив е... И невидимо полита
във времето, навявайки тъга.

И "все по тeля", знам, ще се завръщам
при болката, при своето сърце.
Нали небето никога не свършва,
ръцете щом превръщаме в криле.

Мълча. Вода загребвам с двете шепи,
наричам тази суша за порой
със песните си тъжни, недопети...
Полето ме прегръща с вълчи вой.

Но в него чувам шепота на баба,
чешмата ни на двора как тече.
Отпивам глътка, сетната награда,
с която зърнах своето небе...

Нели Господинова