Аз съм звездното, лятно момиче
и светлинно се вливам в нощта.
Аз прегръщам смеха на щурците
и от толкова радост искря.

Моят глас е направен от лято.
Песента ми - игрива река,
шумоли през гори и дъбрави
и прозрачно целува света.

Моят пулс е сребристо сияние,
а очите - зрънца кехлибар.
Бяла радост е всяко дихание.
Мисълта ми е цветна дъга.

Аз съм светещо нощно желание.
Мойте стъпки са танц на звезда.
И разлистено свети душата ми.
Аз съм лунна магия. Жена.Ю

Бистра Малинова 

Аз съм опак човек, имам остър и ръбест характер
и език като меч, с който бързо сразявам, без жал.
Като кремък съм твърда, бодлива почти като драка,
не търпя върху себе си злобната, лепкава кал.
В този захарен свят съм горчивата капка отрова,
имам тежък запас проклетия, отглеждам инат.
Конформиста любезен за герой да приема - не мога
и каквото си мисля, го казвам - не съм дипломат.
Аз съм лудата вещица, дето поглежда в очите
и чете всички мисли, а после изрича на глас
онова, дето уж е зад девет скривалища скрито
и дори на смъртта би се смяла, в последния час.
Как ме дявол не взе, как ме тъмен порой не отнесе!?
На ухо ще ви кажа - вероятно и те не ме щат,
че измама и подлост, без да мигна, с косите си беся,
а в очите ми две остриета пронизващи спят.
Аз съм буря внезапна и за миг преобръщам небето,
плаващ пясък, поглъщащ на случаен ловец мисълта.
Колко лоша съм, Господи! Влизам директно в сърцето,
без да знам, че след мен никнат свежи, прекрасни цветя.

Вики Горанова

Какво да ти кажа... Разбрах те.
Аз винаги всичко разбирам
и винаги всичко прощавам...
Стоя си във ъгъла мирно.

Не питам, не плача, не искам...
Удобна съм, даже перфектна!
Какво от това, че съм истинска?
Какво, че си гост на сърцето ми?

За тебе съм само поредната...
Е, може би, доста вълнуваща.
Но мъничко все пренебрегната,
прииждаща... После отплуваща...

Така ти е твърде удобно.
Но тайно руша правилата.
Целувам те дълго за сбогом
и... вече си вън от играта.

Бианка Габровска 

Аз завиждам на всички,
които живеят с вяра дълбока,
които не бъркат избраната вярна посока,
които знаят срещу кого се възправят,
които, когато роптаят, знаят защо го правят,
които надсмиват се честно и честно прославят,
които се хвърлят в борба под небесния свод,
защото знаят защо жертват своя живот.

С добра завист сърцето ми споменава
онзи, който в мъглата не се заблуждава,
не унива от стръмния път, а продължава,
не се отчайва от стихията дива,
пред лъжа не е спрял ни веднъж онемял,
за когото живота не е плодна нива,
от която трябва да вземе най-богатия дял.

Най-накрая завиждам със завист голяма
на онзи, който завист в душата си няма:
не завистливо, а с безразличие гледа
той лъжливата слава след лека победа.
(Как да завидиш на ловката котка,
която отнася парчето месо с крадлива походка?)

А на този, който клас от зрънце отглежда,
който сял е и жъне, и пак сее с надежда,
и жътва отново в полето си чака -

нему завижда само глупака!
Не е ли ясно, че моят народ
не завижда на никого в този живот?...

Баруйр Севаг 

Земята все по-гневно се върти
и все по-страшно свят ни се завива...
... Лежим по гръб накрая аз и ти —
без свяст,
без дъх,
без плът,
без съпротива.

Главите ни в освирепял каданс
редят
дом,
битки,
детство,
сън утробен...
Дали това не е молитвен танц
пред Бог —
да ни покаже път задгробен!

Да ни качи на седмата си вис,
облакътени върху бавно време...
Защото тук се свличаме
— уви! —
от бясно запрепусканото стреме.

Направо ни премазва скоростта
на тези земни вихрени омрази...
Спасението,
мила,
след смъртта
с теб трябва зад зъбѝте да опазим.

То ще гори като горещ картоф
небцата ни...
Но —
без сълзи и вопли —
да занесем на мъртвите любов,
щом не успяхме
живите да стоплим!

Атанас Капралов 

За нея ли, малки мушици, за нея ли плачете —
момичето с двете зелени звезди под клепачите?

Клепачите — тъмни върби над замислено езеро,
и двете лунички — от влюбен магесник извезани.

Лежа в тревата и тихичко шъпна ти името —
десета година, откак си безвестно заминала.

Десета година, как чакат очите ми, слепите,
десета година, как бавно угасвам сред степите.

Аз зная, че ти си навеки за мене загубена,
но все пак люлея и лъжа сърцето си влюбено,

но все пак те диря в степта със коприна замрежена,
но все пак те викам низ друми и пусти крайбрежия,

но все пак те викам — и теб, и нощта, и утехата —
и слушам: как шушне безкрая и смее се ехото.

Асен Разцветников 

Много навици промених,
но един ми остана -
всеки ден да отварям
пощенската кутия.
А там, като ято
настръхнали врани,
излитат листовки и бюлетини.
А навикът все още живее …
Може би някой ден
ще получа отново
онова бяло писмо,
като лястовицата бяла,
написано на ръка,
на луната под взора,
което не е подскачало
с мишка върху клавишите,
не е облъчено от екрана
и е скрито от погледите
на маршируващите имейли
и влизащите в дома ни фейсбуци.
Може би... И по навик
отварям пощенската кутия.

Анна Димитрова