И защо да пиша само за любов?
Тя любовта нали сама се пише?
От днес ще си намеря чисто нов
повод да се смея и да дишам.

От днес морето ще ми бъде муза.
Ще си сплета венче от водорасли.
След дъжд ще имам сол по бузите.
Морето ми е повод да порасна.

А любовта – оставям я на тебе.
Не я обичам. Тя ми е съперница.
Омръзнаха ми сложните ѝ ребуси.
Омръзнаха ми бялото и черното.

От днес ще заобичам цветовете.
Ще пиша за седефените миди.
И приказка за онова море, което
на своя бряг поиска да ме види.

Божидарка Божинова 

Случайният принц дрънчи със ръждиви доспехи.
Закъде ли е тръгнал не знае, не иска да знае.
Няма княжество вече. Революция! Всичко му взеха.
Само кон му оставиха. И ръждиви доспехи. Това е.

Няма балове вече. Нито замък с настръхнали кули.
Там слугите пируват сега, той самичък се грижи за коня...
Случайният принц вече знае, че просто е нула
и не иска сега даже своето име да помни.

И ще падне нощта. Ще го пуснат да спи непознати.
И дано да не бъде на двора в сено или слама...
А пък нека да кажат, когато си легне в кревата:
- И... недейте... това... да дрънчите със свойта пижама.

Божидар Томов 

Ако някой път моите строфи
по сърцата ви драскат със нокът,
е от туй, че живях в катастрофи,
в едно време разделно, жестоко.

Бях роден за напев благозвучен,
за една хармонична вселена,
на добро и на чест бях научен,
но се лутах с душа омърсена.

Богомил Трифонов 

Абсурдните неща са тъй нелепи.
Като хладилници за ескимоси.
Подобни на биноклите за слепи.
И отговорите на глупави въпроси.

Абсурдите отварят ни очите.
Държат ни будни, мислещи и смели.
Разкриват често лабиринти скрити,
в които все безгрижно сме живели.

Абсурдите са истини сакати.
Ту безобразни някак си, ту луди.
Като пълнители на автомати,
са заредени със едно учудване.

Макар че са нелепи, нелогични,
привикваме със тях. Не им се смеем.
Не ни се струват толкова трагични,
щом ги търпим. И редом с тях живеем.

Нина Чилиянска 

Земята ни, от Космоса видяна,
на въгленче прилича сред огнище,
в което пепелта е звездна пяна,
а тягата е мрак и хаос хищен.
Къде пътува земното хвърчило
от крехък обръч, опнал гневни струни?
Към други братя по огнище мило,
или съседи кротки да разбуни?
Къде изтича топлината в мрака,
от живите искрици породена?
С добро, със зло ли там ни чака
огнището на майката Вселена?...

Съдбата ни, от Космоса видяна,
едва ли на планетите прилича...
Играеща над вира рибка-мряна
в тигана свършва с танц трагичен.
Какво пък? И защо да се меня?
В синтетика и фалш живея
и доближа ли живата Земя,
разменяме си мълнии със нея.
В панелни кули, стресов ешафод,
в скафандър от статично електричество...
Манеж, галоп, умерен ход
и "бис" за жалкото величество...

А стига ми и сладката магия
от зрънце слънце и живот отприщен-
с душа да ям и със очи да пия,
та сам да се превърна на огнище.

Николай Николов 

За краткостта на живота
не питай еднодневката,
не питай пеперудата,
нито дори птицата.
За краткостта на живота
попитай старицата:
тя най-добре знае ¬
като че вчера беше
когато баща ѝ за пръв път я смъмри
за раздраната книга,
а после я заведе за пръв път на цирк.
Попитай старицата
тя най-добре знае,
че животът не трае
по-дълго от деня единствен
на еднодневката.

Богдана Зидарова 

Една скала се вдава от брега.
И ден,
и нощ
морето я ласкае.
Но тя стои замислена.
Нехае.
Морето тъжно хлипа: докога?!
Морето идва нежно,
идва страстно,
отчаяно се хвърля по очи.
А тя стои надменно и безгласно.
Тя сякаш не усеща.
Тя мълчи.
Тя равнодушно свлича
от себе си безумната вълна
като жена, която се съблича.
Красива от ухажване жена...

Така,
дорде останала без сили
или разнежила се може би,
скалата се стопи...

Да, камъкът не издържа!
Та ти ли?

Николай Антонов 

Как светло е във детските очи,
като вода от извор – ненапита.
И щастието вижте... то струи,
не може куп неща, но ще опита.

Как тъжно е детето щом реве,
с нацупени устенца, с длани свити.
И ето, че светът ще разбере,
за детските сълзи, в очите скрити.

Как весело е в детската игра!
Светът е като приказка в която,
доброто побеждава и смъртта,
а истинската обич - чисто злато.

Как страшно е само дете в нощта,
без майчината топлина и ласка,
да броди беззащитно по света,
светът да не е юга, а Аляска!...

Как светло е във детските очи,
когато са безгрижни, пълни с вяра.
Пораснат ли, едва ще им личи,
удавени в човешката поквара.

Боби Кастеелс 

Животът ми –
чувал на кръпки,
е той житейската торба.

Във него пък
аз нося стъпки
от моя честен път – борба.

Но в тоз чувал
аз нося радост
и който бръкне е щастлив.

В ръката му
полепва сладост
и светва пак денят му сив.

Никола Апостолов 

Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през жадни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.

И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове – заради теб.

Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я преди да се роди,
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.

Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг, че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах, но себе си – едвам.

Бях събрала толкова пространства,
тембри, аромати и копнеж,
станала бях толкова безкрайна,
че ти трябваше при мен да спреш.

Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех... Щях отново този
дълъг път до теб да избера.

Блага Димитрова 

Двайсет години сънувам си къщата,
дето целунах света,
топла и ласкава – все си е същата,
облак от сини листа.

Двайсет години сурово преглъщане
в моя панелен затвор...
И си откраднах далечното връщане –
там, при познатия двор,

дето ме галеха с жилести корени
всички добри богове.
Днес зад врата се хвърлят отгоре ми
сухи и зли ветрове.

Де са цветята ми – меко-кашмирени?
Слепи къртици сноват.
В стария кладенец – локва съсирена,
крастави, жабите спят.

Свлича се покривът, грачат подпорите,
драска гласът им суров.
Нейде в килера сред мъртвите орехи
плъхове правят любов.

И се оглеждам – сприхава, смръщена,
а във окото ми – страх.
Гръм и проклятие! Туй ли е къщата,
дето с години мечтах?!

А сред къпините, вече разбудена,
чула на двора си глас,
старата къща ме гледа учудено:
"Боже, коя ли е таз?"

Ники Комедвенска