В топлата уханна вечер някой
бодро и унесено върви
в пътя, що протича като мляко
сред неокосените треви.

Сякаш в пътя млечен в небесата
тръгнал сред безчислени звезди -
блъскат се светулки във косата му,
бляскат по нозете и гърдите.

Той върви и вече го обръща
нощната нахлула тъмнина,
но в полето се съзира къщата
и в прозорците ѝ - светлина.

И пред него засиява цялата
необхватна лунна равнина,
в пазвата си приютила бялата
къща на мечтите и съня.

И от него се отърсват скоро -
както от обущата прахът -
градската неволя, труд, умора
и пред утрешния ден страхът.

И със него вкъщи влиза младост,
ведрина, покой и звезден зрак
през вратата, чакаща го радостно,
през нагретия от слънце праг.

Спират вън, заключени, безгласни,
хищниците-грижи на света -
птичката на неговото щастие,
вътре пееща, да не смутят.

Елисавета Багряна 

На този бряг щом стъпиш, Одисей,
ще искаш ли да бъдеш само притча,
притихнал бриз в проскърцващите реи,
преди да го погълнат плитчините?

Ще искаш ли да видиш как гори
последният, в далечината, кораб
и как нахлува в костите дори
натрупаната досега умора?

Защото до поредната луна
вините си ти трябва да отричаш
пред някаква настръхнала жена,
която се кълне, че те обича.

Георги Ангелов 

За какво ти е нощем да впрягаш тъгата?
Да летиш, да летиш, да летиш...
И е просто безумие да говориш със вятъра,
а след теб да умират звезди.

Не затваряй сърцето си в своето тъмно,
в него вместо любов, ще поникне омраза.
Ти си влюбен във мрака, не искаш да съмне
и пилееш мечтите си в хиляди залези.

Не препускат към утрото уморени коне.
На тъгата недей да оставаш подвластен.
Усмихни се... Не виждаш ли? Имаш поне
сто и двайсет причини за щастие.

Юлия Барашка 

Не ме докосвай! Моля те... Недей!
Не можеш с поглед времето да върнеш.
И чувствата - събиран грях в музей.
Отмина всичко! В спомен се превръщаш.

Не питай вече - мога ли без теб!
Без теб ще бъда част от самотата,
парченце вятър скрито в буца лед
и тъжен дъжд - говорещ с тишината.

Сега не питай - имам ли душа.
В душата само болката остава
и нямат смисъл - никакви слова...
... със думите сърцето се прощава...

Не гледай вече - в моите очи,
в тях има пепел, дим горящ без пламък,
остана с болка само да горчи
огнище старо... камък върху камък.

Не питай още... имам ли мечти,
разби се всичко в мене без остатък.
Върви по пътя нов... без мен върви!
А аз ще продължа без теб... нататък...

Чавдар Василев 

Потопих се в пътуване, някъде там,
където никой не спира.
И открих теб край пътя, спокойно сам,
а, за бога, не търсех намиране.

Докосна ме с поглед. Умората в мен
пренебрегната, гръб ми обърна.
Ти направи ми място, аз седнах до теб.
За малко. Преди да си тръгна.

Споделих ти безмълвно разни свои неща
и поплаках без сълзи и жестове.
Ти погали ръката ми с твойта топла ръка.
Без докосване! Естествено...

И ненужно опазен в стъклена сфера,
моят свят скри ме с тежка присъда...
Ала ти ме видя! Само ти ме намери
такава, каквато искам да бъда.

Аз си тръгвам. Не е редно да сядам до теб.
Просто пак наруших правилата.
Имах нужда! За малко! Като всеки човек
да усетя ръка на приятел.

Утре пак, много силна и много сама,
ще живея по всички закони.
Но ще има в сърцето ми една топлина,
един поглед, усмивка и спомен.

Цвети Пеева 

Какво, че страшно много време имам?
Нощта е пълна със слънца изгубени
и с първи крачки към недопустимото,
и с истини, във твоя поглед влюбени.
Какво, че никой няма да ме чака
след скитане при него да се върна?
Ще легна върху себе си под стряхата
на мислите за нещо първо.
Ще се събудя, още незаспивала,
прегърнала остатъци любов.
Какво, че толкоз много време имам
на тоя свят, за вечност неготов?
Какво от туй, че пее тишината
в ръцете ми, от тебе недокоснати?
Поне със време много съм богата -
засаждам смях във стъпките си боси.
Какво от туй, че никой не стои
на прага на деня, когато трябва?
Не ме боли. От нищо не боли.
Аз имам време, още неограбено...

Елена Денева-Трифонова 

Ако можеш да пренапишеш
книгата на живота си,
ще повториш ли страниците,
в които си обичал,
без да бъдеш обичан;
страниците,
в които си давал,
без да получаваш
и си пътувал към нищото
заради спомена
от самото пътуване?
Ще повториш ли
разбитите колене на детството
и разбитото сърце на младостта,
превзетите баири
и непревзетите върхове,
шепота на звездите
в самотните ти нощи,
който никога
не успя да разгадаеш?
Ще признаеш ли любовта си
на момичето с най-красивите очи,
което се омъжи
за твоя приятел?
Ще повториш ли
миговете на слабост и поражения,
които предшестваха победите ти?
Сълзите, които изплака,
и онези, които преглътна,
за да се научиш
да бъдеш силен?
Ще повториш ли деня,
в който видя бялата лястовица,
но не я последва,
за да не изоставиш
приятеля си в беда?
Ще върнеш ли бащината си къща,
която събори,
за да си изградиш нов дом,
но още живееш в нея в съня си?
Ако можеш да пренапишеш
книгата на живота си,
ще повториш ли мечтите,
които загърби,
защото ти се струваха неосъществими?
Ще поискаш ли обратно
недоспалите си очи,
възпалени от взиране в слънцето
и болката от всяка стъпка
извън коловоза,
утъпкан от живелите преди теб?
Ако можеш да пренапишеш
книгата на живота си –
ще повториш ли себе си?...

Весела Димова 

Ти все още не знаеш за нея. Тя се мери с коралите –
несравнимо е цветна във свойте дълбоки води.
Често кипва кръвта щ и вечеря сама с канибалите
или гази сред остри стъкла с побелели пети.

Ти не знаеш за нея. Тя се ражда наравно с кометите
и пилее по малко от себе си с петъчен чар.
Тя е тъмна, загадъчна, нощем очите щ светят,
но съвсем по човешки старее във своя кошмар.

Остарява по книга – със плътните, тъмни пердета,
със глаукомата, лошото кръвно и остър артрит.
Но в корсета си още пристяга вика на моретата,
а очите щ носят цвета на воднист сталактит.

Вечер плаче сама. Или не – със Бетовен във стаята.
Стар часовник отмерва минути в живота щ глух.
Куп дантели красят черешовия гръб на пианото,
а тя свири Бетовен в сърцето си само по слух.

Елена Биларева 

Морето е шестнадесетгодишно,
със сини, със замислени очи.
Не знае никой за какво въздиша.
Защо тъй често стене и бучи.

Какво го прави тъжно и игриво?
Къде се ражда неговият смях?

Морето, ах, морето не заспива
за някой свой или за чужди грях...

Борислав Владиков