За ден от юг до север с влак ще я измина,
ще донеса в косите си от Варна златен пясък.
Орли огромни ще кръжат над мене с мощен плясък,
ще ме опие Мелник с гъстото си вино.

А дълго трябваше да слушам омагьосана
легендите за чуждите земи, за да прогледна:
не е по хубост моята България последна -
очи да имаш само и сърце да носиш.

От камък и дърво над костите бунтовни
поставяше родът ми знак, че тука е светиня:
така полагаше изстрадалата ми родина
на бъдещето си най-трайните основи.

България - това е в този свят тревожен
надежда и закрила, въздухът насъщен, хлябът
и мисълта, че за да бъде вечна, всеки трябва
в градежа ѝ висок свой камък да положи.

Иванка Павлова 

И пак сме с теб в опушен ресторант.
Стените се пропукват от мълчание.
Безмълвни сенките по празния таван
попиват две абсурдни очертания.

На масата – забравени цветя
са знаци за реалната фаталност.
Мигът измислен, който ни събра
сега ни гледа – кратък до баналност.

Сега като съдби един до друг,
слепени от нелепата случайност
във виното удавихме до звук
напъпилата, крехка всеотдайност.

И любовта от глътката по-кратка
разсипа се на гърбави вини.
Приведе се и път пое нататък
с бутилката с удавени души.

Емилия Николова 

Дали ми липсва? Или ще ѝ тегна?
Нестройни и несвързани въпроси.
Но заради една жена потребна
аз продължавам още да ги нося.

Не съм ни грапав камък, нито гладък –
не ме е учил никой да се грижа!
И хлябът ѝ дали ще бъде сладък,
когато с остри думи го пронижа.

И чашата, ей тая моя чаша,
която вдигам гневно и красиво.
дали тогава няма да я плаши –
и мен да плаши с погледи ревниви.

И в тоя дом, под тая късна стряха,
която мен – неверния – завлича,
дали ще бъдат пак каквито бяха
нещата, за които се обича...

Емил Симеонов
 

Вървя към тебе от безкрая
на мислите си нощ и ден,
безпомощна да разгадая
какъв е този странен плен.

Дори и страх не чувствам вече,
отхвърлих всякаква вина!
Вървя по този път обречен,
като безпаметна вървя!

Не виждам нищо покрай мене -
вървя във транс, като в мъгла...
Пристигнах... ала не навреме
или пък точно на мига!

Светкавица през мене мина,
разби се на безброй лъжи!
Измисленият свят се срина
и истината ме уби!

Елка Тодорова 

Не спирам да те моля да си тръгнеш.
Ти кладенец вместо това копаеш.
За болките отдавна съм обръгнала,
но тази ми е в повече, да знаеш!
Не си виновен, обичта е смелост,
а тебе са те учили от малък
пред всяко дуло да си слагаш челото.
Пред ръста ти страхът изглежда жалък!
Ти смело влизаш в мен и ме разнищваш,
но вее хлад от мъртвото ми тяло.
Напразно търсиш съчки за огнището,
каквото е горяло е изтляло.
Каквото се е смяло е проплакало.
Каквото е дошло, си е отишло.
Недей ми обещава, че ще чакаш,
защото никой не очаква нищото!
Не рядко смелостта граничи с глупост,
а тебе са те учили от малък –
един път като стомната се счупи
не можеш пак да я направиш цяла.
А аз съм на парчета от години
и кротко самотата си отглеждам,
не си виновен, че си сляп за тинята,
защото обичта е и надежда.
Говоря ти! Оставаш безразличен…
Парченце по парченце ме живееш.
Сглобяваш ме, защото ме обичаш.
Започвам да се моля да успееш!

frezija 

Дъждът
е моят непредвиден любовник.
Прегръща ме,
рисува ме,
целува ме...
Опознава ме с кротката ласка
на чистия спомен от лятото...
А аз го прогонвам
и бързам към другия,
който ме чака зад ъгъла
с чадъра за двама.

Елка Василева