В тази нощ се роди дъщеря ти.
Тази нощ... Тя не е като другите.
Вече край на дуела със вятъра -
ще обичаш почти до лудост

тази малка жена, която
без да знае, че толкова трудно е
ще заключи смеха на лятото
в една своя усмивчица будна.

А в очите ѝ – изгревно злато,
ще изплува пак твойта Итака
и когато опънеш платната,
непременно ще те дочака...

И единствено нейната хубост
ще те тегли назад към Троя.
Само тази жена, а не друга
може да си е вечно твоя!

Елица Виденова 

Донесох здравец син
от планината,
внесох у дома си
стрък магия,
да ми нашепва
тайна непозната,
намерила подслон
в една саксия.
Да влезне къс
от планините тука,
да ме гори
зеления му пламък.
Но старата
саксия
се пропука.
Той искал да расте
на камък.

Петя Йорданова 

Ех, бъдеще, какво си ми подготвило?...
Дали съдбовен някакъв романс
или със нервни пръсти си зачоплило
табелките към слабия ми шанс?

Дали ще ме тормозиш със решения,
дилеми и потоци от сълзи
или ще ме поглезиш с изкушения,
с бездънни и лазурни висини?

Дали ще се погрижиш да е топличко
сърцето ми във мрак и бурни дни
или като слепец през всички локвички
ще ме превеждаш, щом навън вали...

Дали ще се смилиш над неумелото
и плахото дете, що в мен трепти
или ще ме превърнеш в тъжно-смелото
момиче, що от теб се не бои?

Елеонора Граматикова 

Все същия зъл и потаен и жалък народ.
Нарисуван със черно мастило.
Над главата му същия син небосвод.
А в душата му същото черно бесило.
И тук Господарят е роб.
Все със същия нож във ребрата.
Все със чуждата пита на чуждия гроб.
Все така брат коли брата.
И не свършва тоя кървав потоп.
Това страшно хоро все се вие.
Все така е претъпкан ковчегът на Ной.
Все така се очаква Месията.
Само вечер просветва небесният свод.
И над Горната и над Долната Мизия.
Ярко грее ликът на добрият Идиот.
Вперил очи в телевизора.

Петър Апостолов 

Минути на тъга и самота.
Далече и от хора, и от страсти.
Към дълбини неведоми летя
на светове сияйни и прекрасни.

Трептят и се преливат светлини,
предчувствия, безмълвия и багри.
И тази тръпна красота звъни.
И мълнии магически пробягват.

И се отварят всичките неща,
които някога съм наранила ­
погалени от моята душа,
от моята добра и нежна сила.

А улицата ­ просяци и смрад.
Пазарче. Църква. Грейнали дечица.
И аз пресичам този прашен град
покрай почти опитомени птици.

И аз пресичам този страшен свят,
където вече всичко ми е чуждо,
като попарен от сланата цвят,
от който кръговратът няма нужда.

А тръпните сияйни светове ­
съвсем наблизо ­ ме привличат властно.
И аз не знам ­ смъртта ли ме зове,
че вече на земята ми е тясно.

И кой от тях е истински, не знам.
Те всички са еднакво нереални ­
и тези, дето ме зоват натам;
и този, който тук не ме пожали.

Елена Алекова 

Добър ден ще ти кажа, до тебе ще седна
и ще паднат очите ми в твойте очи.
Няма първа любов - има само последна,
а преди всяка последна любов се мълчи.

Нека всички раздели и всички измени
се запътят към своите блудни стада.
Нека цялата мъка, набъбнала в мене,
се взриви и в небето изгрее звезда.

Ти не тръгвай от мене сега, не заспивай
и до своята гръд не допускай змия.
И до мене в египетска скръб не застивай,
не умирай, не тръгвай от тая земя.

Сякаш времето диша със твоите ноздри
и дъхът му вълшебен разпуква лале.
И прилича след тая вселена на остров
пасторално зеленото наше поле.

Ти не тръгвай от мене сега - над земята
пеперуди кръжат с безтегловни телца,
пеперуди, в които трагично се мятат
неродените наши деца.

Петър Анастасов 

Не искай времето да спра, това не мога,
мига да задържа, аз нямам сили,
върха достигнахме, почти до Бога,
в конвулсии взаимни сме се впили.

Не искай времето да спра, дори за малко,
опияняващите тръпки ще замръзнат,
а вледенени да останем, ще е жалко,
навеки с времето в прегръдка тъжна.

Не искай времето да спра, дори да можех,
не бих пожертвал плътската стихия,
пияни от взаимността, олтар и ложе,
на любовта обречени, не мога да го скрия.

Не искай времето да спра, а искай още,
мигът вълшебен в страст да се повтори,
готов съм, виждаш ме, за прилив мощен,
не искам времето да спра, недей да спориш.

Петко Илиев 

За това, че на света те има,
за това, че късно те видях,
за това, че ти си златна рима,
за това, че ти си кръст и грях,

за това, че си любов и драма,
аз в мойта книга цяла те вградих
и когато мене ще ме няма,
жива да останеш в моя стих.

Евтим Евтимов 

Днес сме толкова слаби и мънички,
двама в детска сълза се побираме...
А ръцете ни, тънички, тънички,
са несръчни. И грешно избираме —
първо пътя, а после посоките.
И накрая — с кого да пътуваме...
Уж големи и даже високи сме!
А боим се от просто сбогуване.

С нас растат ли растат и обувките.
В тях преплавахме толкова делници.
Но съвсем оредяха целувките...
Няма вятър в предишните мелници.
Само зрънце копнеж е останало —
по онези усмивки от снимките.
Нещо зло за гръкляна е хванало
радостта и затяга ни примките.

С теб се свиваме, свиваме, свиваме...
Та дано се измъкнем от възела!
Ала в детска сълза се разливаме.
И сме пак по средата на пъзела.
Все редим и редим, до припадане...
Но сме стари, треперят ни пръстите.
За секунда забравяме, падаме,
непроходили още, невръстни сме.

И за възрастни често не ставаме.
Две деца, триста грижи... И данъци.
Щом сами сме, от страх се смаляваме.
А пък заедно мръзнем без пламъци.
Някой ден ще достигнат до слънцето
синовете, без наше участие...
С теб дали ще покълнем от зрънцето,
щом сълзите им станат от щастие?

Пепа Петрунова 

Аз ще дойда при теб, призори
и ще нося букет хризантеми.
Говори, говори, говори
и ме гледай с очите големи.

Че светът, само с теб е красив.
Чудна нощ, в най-прекрасното лято.
Само с теб съм, безкрайно щастлив,
ти жена от коприна и злато.

Пейо Пеев 

Гръбнакът на Балкана е от кремък,
сърцето му - хайдушки кръстопът.
Тук пластове под пластовете дремят
и вечности под вечностите спят...

От ветрове насрещни и попътни
пръстта чернее, кремъкът искри
и ехото на три епохи тътне
из залите на триста пещери.

В колони се строяват върховете
и пеят вечер белите скали,
а заран кървава росата свети
и слънце между клоните вали...

Стоя сред канарите неподвижен
като далечен Крумов съгледвач.
Планински вятър облаците стриже,
в усоя ляга манастирски здрач.

И аз едно желание изпитвам,
дочул гласа на земните недра,
да бъда звук от Ботева молитва
и огънче от кремъчна искра...

Евстати Бурнаски 

Липсваш ми, когато се събуждам
и слънцето започва да изгрява.
Светът край мене бавно се пробужда
и хиляди възможности ми дава,
а аз си мисля, колко си далече...
И колко безнадеждно те желая.
И нося тази мисъл късно вечер,
когато на деня настъпва края.
И пак ми липсваш, докато заспивам,
а в тъмното ръцете ми те искат
и образът ти бавно се размива,
очите си когато силно стискам.
Сълзите ми са станали константа,
която нощем мислите изтрива.
Завива ме със спомени тъгата,
а самотата тихо ме приспива.
Чета без теб любимата си книга.
Усмихвам се на слънчевото време.
Но нещо постоянно не достига,
когато съм далече и без тебе.
И спомените с теб са като дарове,
а името ти всъщност е молитва.
Броя отново дните в календара,
а мислите ми пак към тебе литват.

Еtikki