Ти си далече от мене,
ти си далече
през думи,
през дни
и пространства...
Но аз имам властта
да те върна
при мен
поне в тази
единствена вечер...
Ще те повикам
в едно замълчано поле,
под едно странно небе
в сумрака на звездите,
и със поглед
натегнал
от укор и жал
ще погледна
в бездната на очите ти...
В бездната на очите ти
с ириси,
разширени от страх и виновност,
с ириси,
разширени от ужас и самота...

И тогава
ще си отида.

Людмила Исаева 

Тя, сетната любов е като рожба,
която дълго, дълго си бленувал
и идва ден, когато те спохожда
преди с живота да си се сбогувал...

Макар в косите преспи да белеят
и бавно да угасват сетивата,
искриците надежда в теб живеят
и молиш се да сетиш топлината -

на две очи, които се усмихват,
когато ги погалиш нежно с длан,
а две души в мълчание притихват
в очакване на онзи миг желан,

за две тела, копнели да се слеят,
за сетен път узнали любовта
и после бавно, бавно да изтлеят -
един на друг, обрекли вечността...

Любомир Попов 

Завръщаш се в дома си изоставен.
Рушащите стени в сърцето скриваш.
И само вятъра – за страж оставен,
на поолющения праг откриваш.

Прозорците напукано те гледат,
самотно стари в цялата баналност.
Със длани ги покриваш – да се вгледат
във своята нацепена реалност.

А вятърът, със верността на куче,
гласа на баба ти за миг довява.
И ти отново ставаш малко внуче,
и къщата отново заживява...

Във двора лумват цветове богати,
над кладенеца птичка чурулика.
Из въздуха се носят аромати
на пресен хляб и цъфнала иглика...

Уви, мигът безмилостно се срутва
във пропастта от пътища и време.
А вятърът по рамо те побутва,
сълзите ти готов е да поеме.

Препъваш се във старото корито,
от спомени безценни натежало.
След толкова години на открито
там цвете мъничко е разцъфтяло.

Изравяш с длани яркостта му нежна
и леко го притискаш до сърцето.
Съдбата му е вече неизбежна –
да грее във дома ти зад морето.

Любка Славова 

А можехме наистина отново
да бъдем нужни с теб - един на друг.
Сърцата ни да светят стихословно
и мислите да тръпнат в чуден звук.

В ръцете ни, от чакане студени,
да лумне огън с пламъчни мечти.
В зениците, ненужно просълзени,
щастливи да се върнем - аз и ти.

Да гоним в парка влюбените птици
и да притихнем в шепот на листа.
Да се заровя в твоите къдрици
и да ти бъбря хиляди неща.

Да бъде миг на сбъдване съдбовно.
Повярвали на чудо - да горим.
Ще можем ли наистина отново?
Въпросът ми отлита. Като дим...

Ясен Ведрин