Все за някъде бързаш, все тръгваш -
спри, поседни за малко до мен!
Господ ли искаш пак да разсърдиш,
навярно се мислиш за победен.
Пътят до тук, все някак си минал
здрав, или болен, щастлив - натъжен..
Разчистил си всичко, всичко изринал -
изтлялата жар разбутай с ръжен!
Тогава ще видиш как пламва забравен
огън в душата, в очите дори.
По пътя отъпкан тръгни незабавно -
за раните стари сега забрави!

shtura_maimunka 

Не съм това, което трябваше да съм,
което кармата ми искаше да бъда.
Животът се превърна в огледален сън
и в него себе си не мога да излъжа.

Разбрах - дори и любовта не е за мен,
кръстосва сенки във виновната душа,
превръща се в капан - обсебен плен,
където част след част от себе си руша.

Не съм за този свят, съвсем не съм
и не откривам в него светещо спасение.
Нощта е вечна, само фон денят навън;
разплитам спомени от друго измерение.

Очите парят от пресъхналото взиране
към нереалните, абстрактни светове.
Разпръснат прах са огнените мигове,
а мракът сух от ласката на вярата отне.

Така и не успях да разбера защо съм тук
и вече спрях дори да искам да узная.
Ще чакам неизбежния космичен звук
предизвестил покоя и утехата на края.

nyctophilia  

Едно момче ми отвори вратата. Тогава
не знаех, че там ще открия фрагмент
от магия която е спяла в забрава,
от невинност, от бездънно дълбок сантимент.

От наследствена лирика, кротко течаща -
венозно - в неспирни, спокойни води.
От сърдечност - непринудена, пряма, растяща..
Незаличимо клеймо върху крехки гърди.

Сноп от слънчеви панделки в косите му свети.
От очите му синя безбрежност струи.
Туй момче ми отвори вратата, и ето -
своя свят върху шепа парцел построи.

Ако знах тогава, че пак ще те срещна
в друг, по-практичен и нов вариант,
не бих се съмнявала, че сърцето успешно
ще намери в света своя точен квадрант.

Ако знаех тогава, че всичко в живота
се свежда до края на пъпната връв.
Че децата са смисълът.. Първата нота
на последната ария. Любов. Плът. И кръв.

Jane Doe 

Как ми се иска, ако знаеш,
веднъж да ми кажеш нещо,
веднъж да ми се обадиш...
И аз ей тъй да се отплесна
в празни приказки - за живота
или за лошото време,
за моята лична Голгота,
за нечие чуждо мнение
и да ти говоря безспирно,
защото, ако за миг прекъсна,
отново ще се разминем...
Да ти говоря до втръсване,
да кажа поне веднъж всичко,
което така и не казах
и премълчах с едничката
умисъл – ти да не страдаш...

И всичко това ме сеща
какво да искам не бива,
но как да спра да усещам,
да чувствам, да се превивам,
да скитам в опит безплоден
от себе си да се измъкна?
И всъщност, в крайна сметка...

Що ли не взема да млъкна?!

heartfelt