За мен отдавна хората говорят,
че вечно съм без пукната пара,
но аз със всеки съм готов да споря
дали това е най-важно на света

Живея на последния етаж
в една мансарда, точно под звездите
прозорецът е моята врата
и аз вървя към тях и ги разпитвам.

Дали след време тука под звездите
прозорецът ще има светлина
дали тогава пак ще слушат "Бийтълс"
и вечните поети ще четат.

Дали хазяйката ще идва рано
с виенска кифла, с каничка кафе
и вместо да попита тя за наема
ще се усмихне - спахте ли добре

И пак ли ще звучи невероятно
за някой, ако някой пак твърди,
че има най-голямото богатство един
прозорец и безброй звезди.

Александър Петров 

Вече съм пораснала, вече си играя
с дребните чудовища в детската ми стая.

Щом се скупчат сенките, в тайните си ъгли
малките чудовища с погледите кръгли

с острите си лапички почват да пристъпват,
чакат ме да дойда, мъркат и потръпват.

Аз така съм свикнала малко да се плаша,
с мъничките ужаси във играта наша,

разни нервни ангели, мили таласъми,
с призраците галени, бродещи в ума ми,

че не бих помисляла да си сменям къщата.
Щом ще са чудовища – нека да са същите.

Аз харесвам страшното, щом ми е познато то,
любовта отчаяна, на тъгите блатото,

вечното объркване в лабиринт човешки,
грешките, затрупани със по-нови грешки,

тъмното във стаята, сгушена и тясна,
чувството, че няма как още да порасна,

че съм омагьосана в сигурно леговище
с моите си собствени тайни и чудовища.

Мария Донева 

Чудно е! Свети пак старата къща...
Някой си тръгва... Но друг се завръща...
Светлото чувство е пак възродено.
Топлото минало е съхранено...

В къщата спомени мили са скрити...
Светят прозорците - греят очите...
Къщата диша - душата е свежа...
Цвете ухае - полъхва надежда...

Тук е спокойно, щастливо, уютно...
Вечер изгрява... Усмихва се утро...
Светло и топло е в старата къща.
Дъх на мечти и любов ни обгръща...

Марин Тачков 

Връх Еверест е ерес и скала,
която не понася безгръбначни.
Последното от всички стъпала
човек, които някога е качвал.

С какво ни предизвиква и зове?
Защо ли провокира същността ни?
Дали, че не признава за небе
на облаците бели паравана.

Или е просто опит осъзнат
земята да докосне с пръст звездите.
Тук хората нагоре се стремят.
Все по-високо. Близо до мечтите.

Които са успели в своя път
да се докажат и да оцелеят,
разбират - покоряват не върхът.
А себе си. В страстта си да живеят.

Когато се завърнат, те мълчат
и не споделят личната си драма,
че са били за миг над тоя свят
и Бог за тях, и в тях - отдавна няма.

Останалите, вечно, под върха
и днес трасират пътя ни нагоре.
Помагат ни, за да се върнем пак.
За да се проверим дали сме хора.

Александър Калчев 

Поредната ти лична драма
излята като по калъп -
не съществува по-голяма
от твоята всемирна скръб.

И тегне като за последно
каквото сам си си посял,
защото гледаш все на дребно,
невиждайки живота цял.

Свободен си да се оплачеш
от всички тръшнати врати.
Ако светът е доста мрачен –
да беше му посветил ти...

Не знаеш ли, че зад вратите
те чакаше ожесточен,
необразован, невъзпитан,
далеч по-драматичен ден.

И ако с нещо си се сблъскал
по пътя си към старостта,
ти се е случило във връзка
с далеч по-смислени неща.

Животът е многоизмерен
и по-внимателен от теб.
Но твърде късно си намерил,
че си потиснат и свиреп

към себе си. Ще си простиш ли,
преди да се обоснове -
животът предизвиква пришки,
които стават върхове.

atom 

Излъжи ме с поредната рима,
напиши как ужасно ти липсвам,
как в сърцето ти влизам свенлива
и в съня ти на капки утихвам.
Разкажи ми за златния пясък,
за следите ни в лятото скрити,
помни кожата мокрия блясък,
онзи допир - от теб до лъчите.
Излъжи ме за дългите нощи,
във които със мен си говориш
и по луната изпращаш ми още
три целувки и нещо за спомен.
Говори ми. А аз ще мълча.
Във лъжата за миг ще се случим.
От очите ще падне звезда
и аз ще повярвам... Наужким!

АntOurAge 

Нямам място и не мога да плача,
за напразно очаквани думи.
Някой друг в самота да оплаче,
тишината дошла помежду ни.
Нямам време за празни илюзии
и за плаващи пясъци в мене.
И раздялата всъщност е муза,
от която да стане поема.
И не искам поредно отлагане,
на финал, който вече е ясен.
Аз съм силна и всъщност приляга ми,
да не бягам, щом има опасност.
Няма смисъл. Водете палача
и да слагаме край на театъра.
Нямам място и не мога да плача,
за любов, по-въздушна от вятъра.

Мариета Караджова 

Ако отново някога се срещнем,
запълвайки свободното си време,
и ей така, решим да пийнем нещо,
разчитайки, че миналото дреме...

Ако при нас се върне някой спомен,
ако докосна твоята ръка,
ако сълза неволно се отрони,
ако нахално се натрапи любовта...

Ако очите ми с очите ти се срещнат
и прочетеш желание във тях -
накарай да повярвам, че е грешка!
Избягай! Покажи, че те е страх!...

Срути небето ми! Върни ме на земята!
Убий ме с безразличие! За Бога,
заклевам те във всичко, всичко свято!
Стори го ти! Защото... аз не мога!

Мариела Челебиева 

Ако думите ми бяха вятър,
а сълзите мои – древен дъжд,
то в такъв тайфун ще те запратя –
ще забравиш даже, че си мъж.
И ще ми се правиш на въздържан,
охладнял и непоколебим...
Със косите си ще те завържа
мили мой, все тъй неуловим!
Но не съм ни вятър, нито плача.
Нито имам хъс на сто жени.
Ще омеся житена погача
и ще те поканя: – Похапни!
Отчупи си – нека бъде залче!
Нека чуя – и да знам защо
няма като моята погача,
месена от твоето жито.

zinka