Да можех да политна в небесата,
където няма никакви предели
и да играя лудо със звездите,
да гоня вихрите обезумели...

Да можех и Галактиката наша
ей тъй, с един замах да преобърна,
да стигна до безкрайните планети,
а после — слънчев лъч да се завърна.

Миа Николова 

Защото няма как да ни се случи
във времето обратно да се върнем,
през зейналата пропаст помежду ни
не стигат две ръце да те прегърна.

Не стигат думите – да бъдат пътя,
не стига свободата за начало.
Сънувам, че съм някъде отвъд
където нямам за душата тяло.

Завръщането в тази дълга лудост
е само жаждата за незабрава.
Защото ти си смелостта да бъда,
каквато никой друг не ме познава.

Наливам светлината, отразена,
в две шепи дъжд, събрани от очите.
Разделям се и после се владея.
И след това се уча да обичам...

Дано успея да открия име,
с което да те нарека "приятел".
Или и този път ще се разминем
на границата с няколко понятия.

Не ми достигат думи да напиша
представата за друга вероятност.
А вътре в мен на пресекулки диша
със никого несподелено щастие.

Бистра Малинова 

От душата струи светлина,
от очите сияние (ярки звезди),
ти заливаш с любов моя свят,
ти утеха си щом в душата горчи.

Ти си слънцето в мрачния ден,
преоткри ми света със усмивка,
ти изгони тъгата оплела се в мен,
ти научи ме как да съм истинска.

И в ръцете ти нежни стопи се
онзи страх във душата ми боса
на милиони парчета разби се...
Ти... моя любов, моя орис...

Ти за мене си топло огнище,
с любовта ти сега аз живея,
тя сърцето ми болно пречисти
и друго да искам не смея.

Биляна Битолска 

Ако искаш при мен да се будиш
тихо нощем -
ела, целуни ме.
Нека в моите прегръдки се губиш,
после в твоите прегръдки вземи ме.
Ако искаш при мен да изгаряш
трябва малка искрица да носиш,
с нея огъня в мен да разпалиш
и изгарящ, за още да просиш.
Ако искаш при мен да останеш,
остани...
но за дълго, до края.
Ти ръцете ми топли щом хванеш
и сърцето ми твое ще бъде.
Така е.

Мая Попова 

Забравен от другари и врази,
аз пиша безутешни мемоари.
И люта жал в очите ми сълзи,
и тъмен огън в думите ми пари.

С какви надежди и с какви мечти
ще продължа през идните години?
Самото време срещу мен свисти
с виелици от пясъчни пустини.

И аз приличам на отбрулен лист
като в трагична Яворова песен.
И моят път неравен и скалист
над ледовити бездни е надвесен.

Но въпреки коварства и вражди,
и пиршества, и фарисейски речи
аз вярвам на заветните звезди,
разискрени от моите предтечи.

И няма на печал да се отдам,
и няма тихомълком да погина,
защото имам вековечен Храм,
наречен свята българска Родина.

Матей Шопкин 

Дали настъпи времето разделно,
когато маските се свалят долу
и чувствата буксуват, непотребни?
А истината се разхожда гола?

Когато погледите стават кремък
и чистите усмивки се стопяват...
И всеки, в надпреварата да вземе,
загубва жаждата си да дарява.

Когато след целувки-милостини
душата се превива, изтрезняла...
А нощите се точат, тъжно-сини.
И даже добротата уморява...

Когато само обич натежала
в нечакан спазъм гърлото ще свие...

Дали покълва опит за раздяла?
Или надежда да се преоткрием?...

Бианка Габровска 

Някой хвърли камък по надеждата.
През нея гледах като през прозорец
и гълъбите в нея се оглеждаха,
преди да отлетят без мен нагоре.
Аз тръгвам по извивки тротоарени.
Безцелна, безнадеждна, безпосочна.
Луната и звездите пак са скарани,
от мрака ли съм толкова порочна?
Аз тръгвам. И се връщам. Недочакана.
Препъвам се и в тъмното поглеждам -
в краката ми, ранена и разплакана,
търкаля се горката ми надежда...

Диляна Христова 

Завръщам се на този бряг, където
събирахме със тебе раковини –
притихвахме, заслушани в морето,
щом плажът опустее и изстине.
По пясъка вървя и ме изгаря
със огъня си жълтата му прежда:
тук някога ни срещнаха рибари,
трептеше вятър в тънките им мрежи.
А днес е тихо, няма ги веслата
и закъснява чаканият прилив,
надига се, настига ме вълната
и заличава пресните ми дири.
Но аз съм пак това момиче босо,
сребриста чайка, литнала високо,
примамена от сините откоси...
И още вярвам в своята посока,
защото знам: и утре е начало!
Какво, че днес не мога да те видя?
Нима не е следа от живо тяло
строшената черупчица от мида?

Антоанета Караиванова-Павлова 

Не от вчера. От много време
под безцветния градски покров
върви със коси разпилени
незаконната моя любов.
Лицето ѝ лепне жестоко
от клюкарските хули и яд.
Тя върви – наранена жестоко
от стрелите на злобния град.
А от другия край на горещото
тичам аз през сокаци и пръст,
за да хвана часа на срещата
и да бъда разпънат на кръст
от тълпата, пардон – обществото,
както много културно звучи.
То под съд ще ме дава, защото
сто морала съм нарушил.
Но тълпата не пита плача ли,
как живея – с пари, без пари.
Да върви на майната си, значи,
вдън Тилилейски гори!
Ах, не ме вразумявайте вещо,
ненавиждам такива неща.
Суеверен съм малко нещо,
но Исус е роден без баща.
Та... не зная от колко ли време
прекосяваме бясно света
аз. И моята обич – бреме.
Незаконните в любовта...

Георги Крумов 

Все мъдростите нечии четем,
разкриващи ни как да сме щастливи.
В доброто вярваме, крадем
от стиховете им красиви.
Но тез напътствия, слова,
които пътя сочат в рима,
дали са точно онова,
което авторът е имал?
Или и той злочест, унил,
с живота някак се е борил
и зад листа си просто крил
сълзи, нещастие, умора.
Защото радостен човекът,
над лист не би се задържал,
да пише своята пътека,
а би наяве я вървял!

Мартин Спасов 

Вървя по светлата пътека,
а Слънцето ме гали със лъчи.
Едничка стига на човека -
от всичките една си избери.

По нея тръгвай и полека,
че стръмно е нагоре към върха.
Те птиците го стигат леко,
но и мечтите имат си крила.

Една, а дълго все я гоним.
Ще стигне ли животът за мечта?
Понякога тя пада долу...
И търсим я в най-ярката звезда.

Вървя по моята пътека,
че жива съм – не стига ли това?
И дишам, и тупти сърцето.
Задъхана нагоре се стремя.

Ани Иванова 

В часа, във който се роди детето,
една звездичка грейва на небето!
Не ми доказвайте, че е невярно -
аз винаги ще вярвам, че е вярно!

Детето има своята звездичка,
и тя за него е като сестричка!

Когато то се радва и играе,
звездичката от щастие сияе!

Когато се удари и заплаче,
звездичката го жали, но не плаче!

Детето ще порасне, и тогава,
срещу неправдите ще се сражава!

И нека вечно злото побеждава:
щом гордият човек не се предава,
звездичката от болката не гасне,
а засиява - още по-прекрасна!

Но който робски си сведе главата,
или пък - за богатство и заплата
на властника си продаде душата
и измени на бедните си братя -
звездичката му пада на земята.

И съкрушена, тиха и нещастна,
като ранено въгленче угасва!

Ангел Чортов