Аз съм поданик скромен на държава най-бедна, която
е подложила длан за просия пред богатия свят.
Но с какви грехове непростими съм заслужил съдбата -
беднотията моя да ми стане докрай занаят?

Аз съм също човек като онзи тузар от Маями,
като онзи - преялия, литнал на свой самолет.
И е също човек в свойта кухничка тясна жена ми,
дето десет години да види морето все няма късмет.

И децата ми, зная, че умни са толкова, колкото
са онез с кадилаците в някой престижен колеж.
Но ще трябва, ще трябва да свикнат с познатата болка,
че са втора ръка, че ще минат живота си пеш.

Кой нарича протеста ми пак „остарял популизъм”,
мене - жалък крушенец, изхвърлен с вълна на брега?
Бог бил тъй отредил - да седя в усмирителна риза
и да тегля каиша до края, тъй както сега.

Аз съм поданик, равен на всички, под небето родени,
имам право на щастие толкова колкото тях.
И Всевишният, вярвам, разбира, че поривът в мене
не прилича по нищо на подлост, на низост и грях.

Таньо Клисуров 

Живея с радостта на живите
и ще остана все такъв:
зеленото море на нивите
вълнува древната ми кръв.

О, то очаква свойте кораби
и натежава всеки ден!...
Здравейте, хоризонти морави,
кръжете, щъркели, над мен!...

Потъвам бавно между гривите
на люшнатия необят. –
Един удавник от щастливите
удавници на тоя свят.

И мой единствен повелител е
ей тая черноземна твърд...
Доброжелатели, спасители,
спасете себе си от смърт!

Стойчо Стойчев 

Ветровете ще въстанат
само за беда –
падат залези пияни
в кипнала вода,
и е тиха, страшно тиха,
сухата трева:
сто слънца без жал косиха
жалби и права.
А закотвен, облак черен,
в две очи виси –
лек за болка не намерих
в ничии коси,
затова не я погребвай
с обещаващ ден:
нямам нищо непотребно
в този миг студен.

Ветровете ще въстанат
в неразумен час –
падат залези пияни
нейде между нас!

Стефан Химитлийски 

Днес Варна е приседнала до мене,
мълчим, а улиците ѝ тежат от стъпки.
Морето ни говори и все е до колене,
рисува ни във синьо и никога не млъква.

Усмихва се площадът, а август коленичи
пред палавия поглед на рошаво дете.
Брегът, като златисто, къдраво момиче
от слънцето мъниста огнени краде.

Очите ми политат, подобно волни птици
към всичките онези пъстри небеса,
които като чудни, златни колесници
пръскат в небосклона жълти зарева.

Целувки осолени гонят се с вълните.
Някой днес ще срещне първата любов.
Друг ще се сбогува с нея под звездите,
макар че за раздяла съвсем не е готов.

Мълчи до мене Варна, не са ѝ нужни думи,
море хилядолетно е седнало до нас.
Свенливата ти обич се спусна помежду ни
и звънко заговори, красиво и на глас.

Две щипки цветно лято останаха да греят
на слънчевата пейка, в най-слънчевия град.
Във Варна всяка обич по морски се синее
и пламенно вълните по морски я крадат.

Стела Костова 

Ще се срине последната муза. Тогава какво?
Да откъсна от сладкия плод, забранен за безпътните?
Всяка среща обърквам с голямата, вечна любов.
Уж в ръцете ми спи, а след миг се облича и тръгва.

Няма среща, която след ден да не ми дотежи.
Няма допир, след който да бъда наистина жива.
Всяка истина всъщност се ражда да ражда лъжи.
И съм всичко във всяка любов, ала не и щастлива.

И до дъно да пия, не спирам да виждам греха.
И до дъно усещам тъгата, докрай ме побърква.
И се сливам със нищото, както се слива река
във случайно море, подкопало последната църква.

Ето, сринах последната муза. А утре какво?
Нова среща и нова любов, а после познати?
Даже всичко да имам сега, ако нямам любов,
то актриса съм аз не в живот, а във евтин театър...

София Милева