През август вече лятото тъжи,
че дните му изтичат преброени.
Над покривите щърк готов кръжи
със ятото си пътя да поеме.

Отрупаните праскови със плод,
напуканите пъпеши в градината
и залезно обагрената ръж
изтичат в календара на годината.

Завивам се със топлите звезди,
морето съм побрала в свойте вени
и в дългите студени зимни дни
отново ще е лятото със мене...

Кети Папъшева 

Понякога съм много, много тъжна,
събрана във отронена сълза.
Онази нощ вратата се затръшна,
превърна в пепел бялата душа.

Обърната навътре в дълбината
с въпрос, наказана ли съм сега?
Или пък тест поднесе ми съдбата,
злината в този свят да различа?

Ще мога ли през него да премина
достойна, с гордо вдигната глава?
Или смирено - жална ще приема,
мисълта... "виновна без вина"?

Боли! Изгарят болките жестоки.
Сърцето ми крещи във самота.
Но знам, избрала летвите високи,
уроци учи моята душа... сама!

Таня Мезева 

Тежестта - невидима мембрана,
не идва непременно отгоре.
Тежестта е липсата на мама
и на много други свидни хора.
Тежестта е утро неразбрано
и самотна вечер непрогледна,
болка в крехкото ми рамо,
зейнала в душата бездна.
Тежестта, от думи неподбрани,
свят-усмивка в тъмнина превръща.
На приятелите мъките събрани...
(а сърцето е широка къща).
Тежест от деца и от любими...
Че светът е подъл и развратен...
Сякаш носим непосилно дните...
Колко дълго ще търпи земята?
А не е ли този свят за песен,
радостта не е ли за отплата?
Да получиш - толкова е лесно...
Да дадеш е тежест непонятна.
Тежестта събираме прецизно,
вместо хляб да хвърлим по водата.
Завистта - отровата на дните,
е змия, затегнала сърцата.
Тежест - и от бедност, и от слава,
от обиди - канара събрана.
Лесно е да бъдем по-щастливи,
всъщност нищо друго важно няма.

Катя Кремзер 

Не се научих да предавам
навярно мога, но не искам!
Не се научих да продавам
душата си - износена, но чиста.
Не се научих да затварям
очите си пред тъжни гледки.
Не мога да се примирявам
и никога не правя "тънки" сметки.
Не се научих да се мазня,
каквото мисля си го казвам.
От лицемерие се дразня,
а с безразличие наказвам.
Не мога да стоя на тясно
притиснат ли ме се изплъзвам,
със мен изобщо не е лесно,
но лесно ли е ще омръзвам.
Не се научих да оставам
почувствам ли, че съм излишна
Но се научих да внимавам,
попадна ли на хора хищни.
За мене казват: "Струва си парите,
не я настъпвай, че е като пепелянка!"
Така е, прави са - особено жените...
Не се научих да живея като сянка

Таня Манолова 

Сред грижите в човешките пустини
захвърлил и мечтите си, и мен,
ти спомняш ли предишните години,
ти спомняш ли си паметния ден?
Премисляш ли понякога, кажи ми,
как с детска вяра в тебе в оня час
аз своя жребий взех от теб, любими,
и как без страх обрекох ти се аз?
Мигът бе свят, с небесно провидение,
във който аз, обзета с порив лек,
изрекох със неволно убеждение:
— О, вярвам ти! — А ти бе чужд човек.
Мигът, дошъл от рая на земята,
беди каквито да го сполетят —
тъй както спи във кремъка искрата —
ще спи в изстиналата вече гръд.
И нашта тайна и след много време
ще свети със неземна светлина
и ще живее светлото ѝ семе,
и ще разцъфва в другата страна.
Ти спомняш ли си как в шума на бала
аз ти се клех сред блясък и лъчи,
душата ми как беше затрептяла
и как искряха моите очи?
След толкова превратности световни
и толкова житейски съсипни
в сърцето си минутите любовни
дали непроменени съхрани?

Каролина Павлова 

Не, той не те обича и признай че
сега, нелепо късно осъзнаваш –
за него ти си плюшеното зайче,
което още си държи по навик.

Стоиш във ъгъла на паметта му,
затрупано със другите играчки
и сеща се за тебе, ала само
когато има нужда да поплаче.

И тайните си да текат оставя,
прокъсания плюш ще ги прегърне.
В такива мигове му позволяваш
в дете безпомощно да се превърне.

А с новата зора ще си играе
игрите за пораснали момчета.
Не знае... и не иска и да знае,
че от солта в сълзите му сърцето

на плюшеното зайче се покрива
с обвивка възгорчива и корава.
В душата си играчките са живи,
но щом пораснеш, лесно го забравяш...

Таня Георгиева 

Без малко да ме изяде наистина!
Сама му се приготвих да ме схруска.
Но докато ме чакал и ме искал,
попаднало му друго за закуска.
А мене за десерт ме е оставил.
Ала кръвта ми е така горчива,
че виждам как от ужас се изправя
вината му под козината сива.
Опърпан е. Къде са ми очите?!
Не съм ли забелязала, че куца?
Че гледа примирено и сърдито.
Какъв ти вълк - магаре пред каруца.
И влачи най-излишните си вещи.
Най-хубавите в блатото е пратил.
Горкичкият, така му е горещо
под питащите погледи на лятото...
Горкичкият! Обаче не ми стига
да е нещастен - за да го обичам.
Прочела съм такива много книги.
В тях вълците злокобно си приличат.
Костюмите им само са различни -
от дочено-работни до копринени.
Но след това, когато ги събличат
и ги прострат до нечии бикини...
Когато със цигара и въздишка,
и с чужда нежност ти копаят гроба -
еднакви са. Защото няма нищо,
което да се каже, вместо сбогом.

Камелия Кондова