Като магия ще дойдеш най-накрая.
Ще наредя масата, двете чаши,
ще запаря очакването, ще прецедя чая
от надеждите лятно-прашни.
Ще претегля внимателно да не объркам
дивата плахост с питомна дързост,
ще дозирам мълчанието и колко стръка
обичниче ще ни свържат. Не бързай!
Да не би смеха на синята жлъчка
да затъми луната на нашата среща
или пръстите на невена, несръчни,
подпалят слънцето и стане твърде горещо,
или прозорливите очи на глога
те накарат в мен да се вгледаш...
Ако извървиш погледа ми, ще мога
да тръгна и в мрака със тебе,
да излекувам звездите с живовляк,
да полетя с вълшебната пара на чая,
докато стана влюбен облак...
Нали не си се отказал, не си се отчаял?!
Но се чудя колко броя да сложа
от сърчицата на овчарската торбичка
да поберат по възможност
и стряхата на моето „обичам”...?

Тотка Савчева 

Е, и какво да правим сега,
откъде да започнем?
Животът беше тъпа шега,
смъртта - все неточна.

Навъртяхме (за кой ли път!)
трийсетте и какво толкова?
Профуча покрай нас светът
и какво ни остави - болка.

Тя и болката беше една,
не като за пред хората.
Даже чувството за вина
не ни проговори.

Пихме, ядохме (на корем!) -
вино и песен, и слово...
Време е малко да поумрем,
после ще седнем... отново.

А сега, да прекрачим без страх
в светлата зона на здрача.
Боже, толкова ме е смях,
че ми иде да плача.

Тодор Чонов 

Ръката му палитрата отваря
и с цветовете четката се заиграва,
един копринен шал във бяло,
сред мислите му разпилени засиява.

От вятъра се вее размечтано,
по раменете ѝ красиви пада
и ето, че косите се откриват,
лицето вижда - като за награда!

Предметите наоколо изчезват
и само тя остава там на кея,
ръката му не иска да го слуша -
извайва четката му - само нея.

Теодора Петрова 

Орат онези трактори пръстта,
обръщат до изтръпване земята -
дълбока е човешката Душа
и сушавата болка все отмята.

Отърсва глухите си страхове,
в окото слънчево потъва бавно,
заспива насред голото поле,
а сънищата ѝ са все неравни.

Безореолна, боса и сама -
пресява топли семена и мисли.
А грижата остава все една -
дали ще бъдат посевите чисти,

че в тях се сбират мирисът на хляб
и сладостта солена на ръцете.
И цялата огромна тишина,
с която плод се носи под сърцето.

Орат онези трактори пръстта,
обръщат до изтръпване земята -
дълбока е човешката Душа.
С пшеничена надежда е засята.

Татяна Любенова 

Защо така се случва много често -
привързваме се, с някой се сближим,
а след това раняваме се тежко
и нямаме кураж да си простим...

Защо така е? Кой ще отговори?
Защо е страшно да се раздадеш
на своите най-близки, скъпи хора?
Ах, как боли, когато разбереш,

че някой, на сърцето ти доверен,
внезапно и без срам те е предал,
оказал се подлец и лицемерен,
нелепо обичта ти проиграл.

Приятелството трудно се открива -
до него водят хиляди сълзи...
Защото всичко истински красиво
изстрадва се, преди да се роди...

Таня Чимбулева