Като писък искам да се врежа
надълбоко в твоя собствен мрак.
Като ужас ням да се оглеждам
в твойте ириси. До дъното им чак.

Като болка да прережа сетивата,
като мраз да пъпля по плътта.
Като рана да загнивам във душата,
разума ти с дъх да умъртвя.

Като сто стихии мойте пръсти
тебе да пребродят. Ураган
да разпъва ветрове на кръстове,
а душата ми да се пречиства там.

За да ме запомниш като бедствие
сред живота си. Като съдба,
страшна и безпаметно болезнена...
Искам просто да оставя в теб следа.

И когато няма да ме има,
да възкръсва в тебе мисълта,
че била съм. Че през теб съм минала.
Ала твоя никога не съм била...

Цвети Пеева 

Срещнах те на улицата тиха,
ти вървеше тъжен, мълчалив,
аз погледнах те и се усмихнах,
срещнах твоя поглед плах и тих.
Бързо мина, бързо ти отмина,
аз стоях с наведена глава,
знаех, че за първи път обичам
истински едно момче в света!

Цветелина Дианова 

Няма как да тръгна. Нито да остана.
Нека да прекарам дните си във влака.
Спомен срещу спомен. Всяко “тук” е рана.
Всяко “там” е някой, който чака.
Празник срещу празник. Няколко огнища.
Болест срещу болест върху счупена везна.
Нещо пак угасва, докато дотичам.
Глупаво се гоня с времето сама.
Само слънчогледите край пътя са завинаги.
Всяко лято все едно и също жълто цвете.
Гледам ги и няколко минути съм пристигнала.
Хиляди слънца, вторачени в небето.
Някаква сълза се прави на солена.
Иска да измие липсата на пясък.
Гларусът е птица почти като мен, но
няма страх от силния си крясък.

Кристина Станкова 

За този мъж съм живата вода,
роса по изгрев, топъл хляб и цвете
и нищо не очаква да му дам,
защото във душата му е светло.

Ръцете му са силни и добри,
рисуват хоризонти и надежди
и даже този свят да изгори,
ще бъда жива в тихата им нежност.

Научих се на истинска любов,
когато слушах тъмните му тайни.
Вкусът на битието е чеснов,
но всичко споделено е омайно.

И, не че този мъж е съвършен,
белязан е от сенки и раздели,
но, тъй като от обич е спасен,
душата си за него ще постеля.

Цвета Иванова 

От пустинята идвам
и пристигам с тъга.
Всички нощи отмивам
в тази златна река.

Сред душевните бездни
търсех глътка покой.
Ала месец обесен
ме посрещаше с вой.

Дирех стъпки познати
в пясък хрускащ и зъл.
Но случайният вятър
ме поваляше пръв.

Уморих се да скитам
от сърце до сърце.
Сред пустинята спирам
и протягам ръце.

В коридорите тъмни
на поредния ден
виждам как ще покълне
моят дух наранен.

Безнадеждните мисли
ще разсъмнат сами.
И в очите ми чисти
ще се вгледат звезди.

Красимира Кацарска 

Прието е, че силен е мъжът.
Природата така го е създала.
Веднъж ли в неспокойния ни път
на мъжкото ми рамо си ридала,
обидена от злостни, груби хора.
Ти плахата, ти слабата, разбра ли,
че винаги си ми била опора?
Останал със тревогите си сам,
напред и крачка нямаше да сторя
без ласката на крехката ти длан.
Кой на кого е всъщност бил закрила?
Не зная. А защо ми е да знам?
Благодаря за нежната ти сила!

Христо Маринчев 

Не мога чудеса да подарявам,
ни слънчеви лъчи в коси да вплитам,
с гирлянди чувствата да украсявам,
в поля с мечти незрими да се скитам.

Не мога нежни стихове да пиша,
че лирата вълшебна на Ерато
в ръцете ми тъй нежно не въздиша.
Аз помня само онзи миг, когато...

Не мога и с ръка си на сърцето
в любов със кухи клетви да се вричам,
молитви да отправям към небето.
Но мога теб... до края да обичам.

Христо Запрянов 

Мамо, върнах се! Върнах се, мамо!
Тук съм майчице! В мойта земя.
Ти прегръщаш ми мъжкото рамо,
и гощаваш ме с твойта чорба...

Как миришат жълтите дюли!
Този мирис на губер изпран.
Тъжен спомен от стари цървули,
и козичката с медният чан.

Мамо, върнах се! Върнах се, мамо!
Вдишвам дъх от българска пръст.
Мойто детско одеялце изпрано,
ще завие ли мъжкият ръст..

Мамо, върнах се! Вече съм тука,
побелях без Родина и род.
Старостта на прозорчето чука,
но и в странството има живот...

Нека никой не смее да хули,
емигранта е българин-жив.
Този вятър чужд ни обрули,
емигранта човек е щастлив.

Той се грижи за стари и млади,
от потта си им праща пари.
Вий недейте го слага на клади,
че кръвта емигрантска му ври...

Колко свещи е палил във храма,
на България чедо е драг...
Любовта си той носи към мама,
и в сърцето си родният флаг...

Мамо, върнах се! Върнах се, мамо!
Аз се връщам, пребродил света...
Скрил Родина в сърцето голямо,
Емигранта...Човек на Честта...

Красимир Димитров 

А любовта за туй е тръпна,
защото както на хазарт,
не можеш просто да си тръгнеш
когато имаш силен зар...

И тъй оставаш си до края
с абсурдният наивитет,
но краят винаги се знае,
и не единствено от теб!...

Не можеш само да печелиш,
дори по-често губиш ти
и ако ли веднъж уцелиш,
то девет пъти се прости!...

Ако загърби те сполуката
и се въртиш като на кол,
то всичко може да профукаш,
и даже да си тръгнеш гол,

защото знае се, последна
надеждата умира в нас:
като забравена легенда
от някогашната ни страст...

... И ето в любовта как става:
докато уж си печеливш,
то зарът тъй се извъртява
и ти осъмваш вече - бивш...

Коста Качев 

Когато от любов ти прилошава
и залъкът засяда ти на гърлото,
когато непростимото прощаваш,
копнееш ли да се завърне?
Копнееш ли за неизбежния,
поспрял за две прегръдки време,
когато ще си най-потребна
преди съня да ти отнемат?
Без думи и без сили, без въздишки,
без минало, което да споделяш.
Когато без багаж си е отишъл,
ще му простиш ли тихите раздели?
И вечната му липса оправдала,
ти залъка през сълзи ще преглъщаш.
Ще подариш душата си. И тялото,
заложила момичешката същност.
Изгубила живота си в копнежи,
сама избра да си излъгана.
Ако е имал капка нежност,
едва ли някога би тръгнал.

Христина Маджарова