Грозен, счупен прозорец за мен е светът,
в тази режеща дупка се губя.
Търся нашия дом, но дори да летя,
закарфичва ме страх пеперуден.

Вехне стръкче усмивка. Изсъхва почти
и издъхва сред мъртвото нищо.
Пламват съчките, споменът димен люти
там, където създадох огнище.

Все се лъжех, че чистите мои сълзи
ще удавят всеядния пламък.
Знам – съдбата е сводник, злорадо пълзи,
подкопава на вярата замъка.

Но мечтата отново – по-силна от взрив –
обещава, че тук ще те видя.
И ще плаче от радост домът ни щастлив,
нас събрал под едни керемиди.

След безкрайните неми и мъртви лета
ще ликува прагът му замлъкнал.
Победена от нас, госпожа Самота
през прозореца ще се измъкне.

Мария Панайотова 

Душата ми е птица. Тя не следва
повелята на земните канони.
Не - питомното, дивото преследва.
Сред облаците с вятъра се гони.
Ах, колко ѝ приляга свободата,
скроената от блянове жилетка.
Привличат я простора и крилата.
Не я примамвай в златната си клетка!
Не си прави илюзии, че можеш
такава като мен да обуздаеш.
В изисканото ти любовно ложе,
за ден дори, не ще ме приласкаеш.
Нима ще съблазняваш със жълтици
жена, която знае колко струва?
Четливо пише в двете ми зеници,
че моята любов не се купува.
Душата ми е птица. Тя се блазни
единствено от обич безразсъдна!
Щом няма да обича, ще те мрази.
Щом няма да е дар, ще е присъда.

Васка Мадарова 

Дървото се прегърби най-накрая,
безпомощно пред старостта, разбрало,
че само милост го задържа в рая,
макар че пак е пременено в бяло.

Стопанинът му, аз самият, гледа
към миналата през точила брадва.
И друг ще стане дворът на съседа
от ябълки, сърцето дето радват.

Богата ще е есента ти, Боже!
И щедра! Само в моята градина
един-едничък плод ще лъсне кожа -
красив и сочен, като за картина.

Какво да правя? Няма я ламята
да долети и да го грабне скришом.
Кому е нужна ябълката златна
и в приказки кой нея ще опише?

Остава Ева. Ще дочакам Ева
да вдигне към дървото озарено
очите си на непорочна дева
и да откъсне чудото червено.

Накуси ли го, знам какво ще стане -
ще се обърка и ще се стъписа,
отпила от горчивото познание
на мойто житие и мойте мисли.

Вземи я, Ева, ябълката! Тя е
последна радост на дървото в мене.
Душа, която вече не мечтае,
но само от любов е изкушена.

Васил Милев 

Във тази есенна картина
ми липсват твоите очи,
като мечта вълшебна, мила
привличат твоите черти.

Подвластна съм на красотата,
тъгата в мене не тая.
Пристига есента в позлата,
сестра на лятото е тя.

На залез цветовете златни
напомнят твоите коси,
във мигове невероятни
сърцето ще ги съхрани.

Как искам аз да те обичам –
загадъчен, недостижим!
И думи есенни изричам,
със тебе нека продължим!

Така ми липсва всичко твое –
потъна в синята река,
но чувството на обич мое
ще чака дълго на брега.

Мария Мустакерска 

Преди да стана собственик на щастие реално -
не някакво измислено, не нещо виртуално,
Измих солта, с която дълбахте мойте рани
и си събрах мечтите, в гнева ви разпиляни.
С какво съм предизвикала житейските шамари?
С това, че рядко пиех от вашите отвари?
Не знам. Но аз съм вече друга и мога да се пазя!
Отказвам по земята прегърбена да лазя!
От днес съм вече птица! Птица съм крилата.
И тялото ми вече е точка в синевата!
Със вашите прийоми сами се почерпете.
Аз пия глътки свежест от капките на цвете.
Тук мисли и посоки никой не купува
и моят сън спокоен на облак бял нощува.
Сега съм тъй високо в небесните простори,
че може само чудо оттам да ме събори.

Мария Маринова 

Когато страстите се уморят
да бъдат с нас във есенните нощи —
дали ще спрем тогава насред път,
... или у нас ще вика някой "Още!"?

И няма ли тогава да тъжим
за наш"те срещи и раздели —
защото щастие на тях дължим,
защото с тях сме истински живели?

Любов, Любов, ти все оставаш млада —
до края си след тебе все вървим.
Изгаряме на светлата ти клада,
изгаряме — и пак благословим!

Във свойта пъстра есенна тъга
нали полето тайно се надява
след бялото мъртвило на снега
да възкреси зелената си слава!

Ах, този тъжно-весел кръговрат,
за нас той пролетите не повтаря!
Но бил ли си с една любов богат,
спокойно твойта есен ще догаря...

Ваньо Вълчев 

Ако онази със косата, сине,
ме вземе, без да ме изчака
най- мъжките ти сълзи да попия,
най - първите ти - по жена и от предател,
заклевам те във всичко да си спомняш -
душата е актрисата велика
на Бог - една вселена пълна с обич,
играе честно и в това е смисъла ѝ.
Аз цял един живот ти завещавам
със всичките му часове за радост,
една земя, за да вървиш изправен,
сърце, за да обичаш безпощадно,
ръце, за да се мериш с птиците,
очи, за да мълчиш пред святото.
Но видя ли те там отгоре сред циниците,
ще се завърна. И ще почнеш от началото.

Мария Лалева 

Изящни форми имат някои жени,
но нямат твоята душа необозрима.
Заключената обич в нас не подрани,
но в утрото на моя залез днес те има!...

Каквото, както – знаем си го само с теб...
Щастлив съм, че изобщо някога те срещнах!...
Във тоз живот – доволно тежък и нелеп,
за мене всяка твоя ласка е гореща!...

Проспах си дните, без дори да знам,
че, някъде отвяна, младостта ни тлее...
Сега самите двама с тебе сме си храм,
във който две души прогонени живеят...

Дори когато виното самотно ври
в разбудените вени – младо, накипяло,
душа и тяло ти просторно разтвори,
за да приемеш там душата с мойто тяло!...

Ванилин Гавраилов 

Ето, пак го направих!
Все във мене ги влюбвам...
Прокълнал ме е някой
всеки мъж да погубвам.
Не един се удави
в мойте мътни води.
А обичах ги всичките!
И бях тяхна! Почти!
Омагьосвам любовно,
че да питат за още...
Да ме искат неистово
във леглото си нощем,
а когато заспят,
всеки път си отивам...
Аз съм тяхна съдба!
Не жена! Самодива!

Валерия Иванова 

Златна есен над моя Бургас!
Чувство слънчево - сякаш е празник.
Някой Горе се грижи за нас
да не бъдат мечтите напразни.

По алеята бяга дете,
два-три гларуса шетат по плажа...
Колко хубава може да е
есента на живота ти даже!

Златно-бежови умни листа
нежно милват лицето ти, падат,
сякаш някой си свирка с уста
песен весела... Чакат награда!

Есента е награда за нас -
недочакали своята Пролет.
Боже, как ми се иска, за час
слънчев лъч да съм в кестена горе!

Валери Еличов
 

В някой друг живот ще живеем в къща.
Ако е студено, ти ще ме прегръщаш.
Ще се запознаем в детската градина.
Няма да допуснем пак да се разминем.
Ще сме закопчани. Ще сме заварени.
Нито аз без тебе. Нито ти без мене.

Ще си бъдем свои, любовта ни – цяла.
А сега какво е? Аз съм те живяла
отдалеч, накратко, в нощ като минута,
невъзможно рядко, на страха във скута,
в ноктите на риска, в стаи от тревога.
Колко много искам. Колко малко мога.

Тази тайна мисъл ме сдобрява с края.
Ако ни е писано пак да се познаем,
пак да ме намериш, пак да те обикна,
ще си тръгна смело, с тъмното ще свикна.
Само... Ти не бързай да нагазваш в мрака.
Колкото е нужно, толкова ще чакам.

Мария Донева 

В сърцето ми оставиха печат
минутите на горест и горчене.
Да помълча,
но с теб да помълча,
а твоя дъх да изгори във мене.
Да искам аз душата ти за дом
със глас от сила и любов беззвучен.
А ти да ми протегнеш мълчешком
дланта си с ключа.
В гърдите ни да блъска тишина.
Сами в деня. В нощта сами.
Но двама
да ни поемат път и глъбина
в безкрайността на Кумовата слама.
И да не мислим пак за хляб и сол,
за дрешките или за покрив само.
Адам от рая е изгонен сам,
ала съгрян от Евиното рамо.

Кръстьо Кръстев