Животът е пуст, вероломен
и ние все кършим ръце,
все чакаме нещо особено
с ограбено, празно сърце.

Отслабна и памет, и зрение,
а няма го славният час
и мълнии сепват антената
в нощта, пълна с екот и власт.

Разтварям прозореца мигом –
и вятър, и дъжд, и листа
шумят и се втурват към книгите,
които отдавна чета.

Каква неочаквана среща,
какъв недосегнат живот
и някакво ново усещане
за въздух, дърво, небосвод ...

Задавен от вятъра, пия
суровите капки вода
и чувам в кръвта си стихията,
и в бурята виждам звезда.

Димитър Караджов 

Взех си мирис на море,
грабнах полъха на вятър,
хванах падаща звезда -
скрих я, никой не видя.
Сянката на птичи полет
в шепата си улових,
светлина от слънчев лъч
ме последва - и плених!
Дъжд пороен се изля,
тайно сбирах си вода,
а веднага след това
счупих и парче дъга -
всичко е в една кутия,
там, в душата ми - стихия!

Теодора Петрова 

Любовта има нужда от тайни
и от малки лъжи и лукавства
за да бъде привидно безкрайна,
да премине през всички митарства

на минутите и часовете,
на годините и вековете...
Тъй са писали всички поети,
туй е истина от стиховете...

А ти искаше всичко най-ясно
и най-делнично всичко да бъде.
А за чувствата туй е опасно.
Всичко знаеш ли - ти си осъден!

Любовта като цвете умира,
изсушено в корици на книга,
щом започнеш да анализираш
какво стига, какво не достига!

Приеми любовта като мирис,
на цветя неизвестни, незнайни!
Нека мириса светъл извира
из тъмата на нежните тайни.

Божидар Божилов 

Музикалната стълбица на живота ми пее
и с усмивка събужда ме, и във мене живее,
а октавите гонят се, в петолиния тичат,
зад бемолите крият се, вижте как се обичат!

Всичко в мен преобръща се, става звън на китара,
неусетно променя ме, да се смея ме кара,
да забравя несгодите, да загърбя бедите...
Всичко някак е приказно, и са хубави дните...

Музикалната стълбица на живота ми пее
и с усмивка събужда ме, и във мене живее...

Димитринка Калева 

Не знам защо, но днес си спомних нещо,
което буди цял ден в мен усмивка -
как беше подредил сърце от свещи
на масата, на бялата покривка...

И също днес, седейки тука кротко,
почувствах със вълнение в душата
готовността ти да спасяваш котки
от лапите жестоки на съдбата...

Живота си те чух да ми разказваш
и си припомних в дните ни отминали
как часове след слънцето залязвахме -
през своя опит също да преминем...

И знам защо сега си спомних свещите
и греещата радост в топлината им,
на котенцата нежни сърчицата,
и много други, много тихи жестове,

от нашето присъствие проникнати,
във тъканта на времето вградени...
И ти не можеш да ми липсваш никога,
защото си дълбоко вътре в мене...

Диана Янкулова 

... И казват,
че след птиците остават
въздишките на вятър и звезди,
подобно на любов
в една октава,
вилняла
по небе и по води,
дошла,
душа ранена да измие,
да пийне от молитва
през сълзи
в една бездомна
лунна литургия –
прегръдката
на есенни
щурци.

Татяна Йотова 

Бих ти разказала за есента,
ако имаше какво да се разкаже.
Всичко се свежда до мокри листа
и мъгла – зад душата ми даже.

Вечер костите ми болят объркани
от соления смях на вятъра.
Тротоарите глъхнат разчовъркани.
Въртележките свиват шатъра.

Попих мътния цвят от очите си
преди някоя кула да срине.
Търкулиха се като кестени дните....
И това, Слава Богу, ще мине!...

Диана Юсколова
 

Не съм надменна просто имам принципи
- не се задоволявам със трохи!
Харесвам всички свои вредни навици
и мен не могат да ме купят със пари!
Не съм недоверчива - умна съм,
горяла съм - сега внимавам!
Не съм от лесноразбираемите - трудна съм,
но вляза ли под кожата - оставам!
Не съм невзрачна, срамежлива теменужка
бодлива роза съм за красотата си виновна...
Не могат лесно да пречупят мойта дръжка
с кръв плащат правото да съм свободна!
Не съм и всичко онова, което чувате,
не съм и другото, което предстои!
Не съм ни ангел, нито съм чудовище
жена съм, а това боли...

Таня Батаклиева 

Днес пак ме няма на никоя карта,
питам къде съм, а всъщност мълча.
Отново към края засядам на старта
и гледам небето, лежейки в калта.
Вдигам ръце... да докосна луната,
но стигам само до пътен знак „стоп”.
А времето, като метална лопата,
събира мечтите ми в общия гроб.
Кой ще изтрие сълзите ми? Вятърът.
Кой ще ме стегне отново? Студът.
И нима пак във керамичен кратер
ще трябва да смесвам кръвта си с вода.
Кой ще ми каже къде греша? Присмехът.
Кой ще ме следва по пътя? Страхът.
До вчера спомени черни ме стискаха,
днес вече аз стискам тях във ръка...
Как искам само да скрия надеждата,
по своите невъзможни стремежи.
Мъртва, целта лежи в черна одежда,
а в мен се раждат напразни копнежи.
И колко пъти ще трябва да ставам
след ново падане, след нови рани.
Знай, Живот, на колене не заставам,
по гръб ще ме види само Смъртта ми.
Ала в мен всичко е страшно объркано
- тръгвам от някъде, стигам пак там.
Всяка идея е зверски изтъркана,
всеки мой план е така неразбран.
И всяко утре се ражда във сиво
и потъмнява тъй бързо денят.
А пък аз вярвам във нещо красиво,
гледам към него през прах и мъгла.
И всяко вдишване става по-трудно,
а всяка мисъл е „как да се справя?”
Толкова лесно ще е да си тръгна,
ако имам сили, за да се изправя.
Но кой ще ми каже да стана? Дългът.
И кой ще остане до мен? Самотата.
До кога в мен ще живее вълкът,
свикнал с мълчанието на гората?
Кой ще изчисти вината? Делата ми.
Кой ще ме чувства отново? Не знам.
И кой би искал да стисне ръката ми,
ако не вярва, че ще я подам?
Днес пак ме няма на никоя карта,
питам къде съм, а зная това.
И към финала аз стигам до старта,
днес от небето се взирам в калта.

Десислава Ценова 

Когато ме сломи тъгата
и всичко страшно загорчи,
на сутринта като зората,
а вечерта рояк мечти -
ти идваш тихо и полека...
Тъй нежно, сякаш със перце
от лунно-сребърна пътека,
докосваш моите ръце.
Навън е мокро и студено,
и вихър в клоните танцува.
У мен е топло и зелено,
аз цветни сънища сънувам.

Десислава Георгиева 

Аз просто нямам лични врагове,
заради тях да кажа: „Бог да ме опази!”
Ала България в села и градове
е разделена днеска от омрази.

Къде ги крихме толкоз време, щом
десетилетия гласът им не дочухме?
Нали градихме общия си дом,
където всеки сложи своя тухла?

И изведнъж - подобно зверове -
настръхнали един към друг пристъпяме.
Аз просто нямам лични врагове,
но моята родина ми е скъпа.

Не искам да я виждам в този час
как изранена в смъртник се превръща...
България изчезне ли, тогаз
за всички ни присъдата е същата.

Таньо Клисуров 

Има дни, във които стоя
и се взирам в небето ти синьо.
Ту въздишам, ту кротко мълча
пред лицето ти, мила Родино.

Нямам думи, с които пред теб
да изкажа така любовта си,
че душата ти да разбере
ти за мене какво си, каква си...

Ти си въздухът, който поех.
Вятър, с който обичах да тичам.
Ти си златното житно поле
и димящата мамина пита.

Ти си облаче-лодка в зори,
със което аз плавах и плавам,
подарило ми толкоз мечти,
че от тях даже с обич раздавам.

Ти си щедрата, рохката пръст,
дето днеска децата ми храни.
Ти си храм, а небето ти – кръст,
и пред теб доземи се прекланям.

Деница Ангелова