За ден да бе разпрегнал битието,
аз нямаше от слабост да се скърша.
От тебе как се жънат ветровете
научих се. И сълзи как се бършат.

Направи ме жена, но не тогава,
когато две галактики се сляха.
Под ризата си взе ме вироглава
и тихо в мене дните възмъжаха.

И нищо, че ни гонеха фурии,
трепереше земята под нозете,
създаде дом, мечтите си да скрием –
от кал и вяра, кътани в сърцето.

Че хлябът се споделя ме научи,
но първо как се меси и изпича.
Животът по-настръхнал бе от куче,
а ти опитоми ме да обичам.

Дори за миг да клекнеш под самара,
аз мога тежестта му да нарамя.
От тебе съм се учила на вяра!
На обич. И на свят, като за двама.

Пепа Петрунова