Завъртя се животът ни - пумпал, и тъй ни повлече,
че улисан така не разбрах
как в света те остави, а мене отвя ме далече,
както вятърът летния прах.

Като бурна вода връхлетяха ме дните след тебе,
като прилив несръчен плувец
и защо ли изплувах - да чопля животеца дребен
в този малък и скучен градец.

Постаи се с годините болката, черна и дива.
Любовта, тази топла река,
аз видях как в стена се превръща, когато изстива.
Но оставаме живи така...

И защо ли сега пак животът към мене те носи?
Да си спомняме „някога”, „там”?
Как ме дращят отвътре на думите ноктите остри,
а какво да ти кажа, не знам...

Но какво да говорим сега, щом мълчахме тогава...
Нека пак не заченем тъга,
нека чудо направим, тъй както насън само става,
нека двамата просто сега

този парк да превърнем в онази небивала стая
и с грижовно смълчани лица
да погледаме тихо край нас как на пода играят
неродените наши деца.

Ангел Атанасов 

Няма и да се родят... Няма и за кога...
Ама още по-страшното е май, че уж родените са мъртво родени и ОКОНЧАТЕЛНО ИЗГУБЕНО ПОКОЛЕНИЕ...