Като плочки на домино
дните бутаме - гузни,
още дишаме спомени
и се храним с илюзии.

След надеждата тичаме,
над проблеми умуваме,
влюбени сме в момичета
каквито не съществуват.

Носим песни в душите си,
дето никой не иска.
Мислят ни за чешити, а
чужда болка ни стиска.

И в последно усилие
на доброто да вярваме,
на света се надсмиваме
като весели варвари.

После черното с бялото
смесваме в упование -
наше нежно проклятие
и напразно старание.

Анонимни, натрапчиви,
все пак нужни на някого -
като стръкче, закичено
на ревера на лятото.

Тодор Каракашев