Аз не участвам във Формула едно
по писти бетонни във битки епични.
Няма да ме видите на световно първенство,
поправил рекордите фантастични.
Не натискам педала с триста конски сили,
финиширащ пръв като триумфатор,
оставил зад себе си хиляди мили,
над дължината на един екватор.
От кристални купи шамапанско не пия
и тълпата като бог не ме гледа,
и не виси на моята шия
лавровият венец на победата.

Моят път е незабележим и труден,
далеч от шум и венцехваления.
Колко пъти съм се чувствал изгубен
в часовете на тежки съмнения,
омотан от кълбото на делнични грижи
за бит, деца и стари родители,
от усилието за траен жест към ближния
и нетрайния мир в домашната обител.

Отдавна зная, че славата е за други
хора, родени да бъдат водачи.
Незабележими са мойте заслуги.
Неблагодарни са мойте задачи.

Дори ако някога с нещо успея
и признанието дойде във упор,
аз и да го понеса не умея,
а се държа неловко и глупаво.

Трудна е тази моя формула, зная:
във болката на целия свят вслушан,
да съм обречен да издържа докрая
такъв - и губещ, и великодушен...
И като Сизиф цял живот мъкна
маса хора, съдби и събития.
Добирам се до върха помръкнал,
но паднал долу - отново опитвам.

Но не съжалявам за Формула едно, защото
далеч от аплодисменти неистови,
аз всеки ден
с ъ м
във формулата на живота.
И тук мястото ми единствено.

Христо Ганов