По дяволите тия грозни кучета
по тротоарите и по градините
и тия, дето някога ни учеха,
че трябва някъде да се замине.
По дяволите чуждите съседи
и чуждите парфюмни имена.
Дори и стиховете стават бледи,
ако от корен нямат топлина.
Ако светът е гладка магистрала,
еднообразен ще остане той
без своя Тунджа, върбов бряг простряла,
без Петровата нива в южен зной,
без свойто Малко Търново, без своя
забравен из Сакар Тополовград...
Да въздадем правата на завоя,
зад който скрит е бил и пъстър свят.
Да съберем отломка по отломка
порутените къщи и души,
где виното е вкусно като комка
и хлябът като нафора тежи.
Да се завърнем в себе си... и в края
на прадедите с оня дълг свещен,
без който нито ада, нито рая
ще имат смисъл... Зная - иде ден,
когато въглените от жарава,
неугасими, ще стопят прахта
и ще огреят цялата държава,
която ни откърми за света.

Христо Черняев