В пустинята на моята душа,
с изгарящи от слънцето клепачи,
аз ден и нощ отчаяно вървя,
жадуваща за обич тихо плача.

От толкова страдания, възходи,
изпепелени чувства и мечти,
от бялата пустинна бездуховност
сърцето ми се пръска. И боли.

В пустинята на моята душа
не се съзира никакъв оазис,
със жажда, със умора, в самота
вървя под слънчевата безпощадност.

И няма вече край, нито начало,
отвред се виждат пясък и небе.
Изгубена, ненужна, помъдряла
вървя със пусто пясъчно сърце.

Дорика Цачева