Аз нямам нищо – само мисли
тревожни, натежали в мен
и тези, смачканите листи
с описания мрачен ден.

Че мрачен бил денят, защото
по-мрачна съм от него аз.
И сиво, че било небето -
зима е, навън е мраз.

И ето, че от мен излиза
това, което ме гнети -
самотни дните се изнизват,
от самотата ме боли.

Че зимата ще си отиде,
но пак остава тук студът
и само някога през дните
искрици в мен ще загорят.

Така днес пиша, после късам,
изхвърлям мракът сбран във мен.
Нареждам сив до цветен пъзел
и... утре ще е слънчев ден!

Ани Иванова