В теб второто си его аз открих.
И те обичах с обич невъзможна.
Макар без смисъл, пишех стих след стих.
Пулсираше душата ми тревожна.

Разрязваше ме болка като нож,
отляво нейде, там, покрай сърцето.
Дали бе ден или бе черна нощ -
от обич не успявах да усетя.

Дочувах само лудия си пулс
как биеше по сините ми вени.
На любовта стихийния импулс
с копита трополеше вътре в мене.

В теб някога аз любовта открих -
обречена любов. И невъзможна.
Не пиша днес банални стих след стих.
Спи сън дълбок душата ми тревожна.

Пенчо Пенчев