Грешат онез, които те отъждествяват с късче мрамор,
и аз към тях не мога да съм равнодушен. Мамо,

ти ме роди, отгледа ме, възпита ме и ме изучи -
сега не искай да съм верен, да съм предан като куче

и припознал стопанина си, пред свирепата му шашка
угоднически да скимтя и да въртя опашка.

Не искам като камък да вися на бялата ти шия,
когато те връхлитат яростно стихия след стихия.

Не искам да съм от онез, които майсторски въртят езика,
наместо правдата за времето всегласно да извикат.

Не мога, и не искам, да се гуша в топлите ти скути,
когато цял народ се хвърля в бездната без парашути.

Аз искам да съм малка част от истината, зрънце,
да бъда семенце покълнало под галещото слънце

и да се слея с дишането тежко на земята,
а не да кукуригам дрезгаво, не да се мятам

като мушица край фенера на Историята и да чакам
светулките наоколо да превъзмогнат мрака.

Тодор Чонов