Във синия сумрак на утринта,
когато си отива февруари
едно врабче предпролетно запя,
а песента душата ми опари.
С настръхнал, мокър гръб
като градинска сива котка,
врабчето малко будеше света,
дървото пък му беше лодка . .
Отвори слънцето небесната врата
три лъча, злато от небето
целунаха самотното врабче.
Ела, любими, сипвам от кафето,
денят тепърва ще расте...

Юлияна Атанасова 

mnogo hubavo e kazano