Не ми е до обичане. Не ми
разказвайте за цветното у хората.
Едно кокиче цъфна призори
със белег прокървил от преумора.
А този свят се случи неразбрал.
Играеше с въже и се обеси.
Децата от съседния квартал
подгониха невръстното си детство.
И тичаха, обяздили страха.
Така се оцелява по неволя.
Прозираше в очите им земя,
която не признава цветни хора.
Разстрелваха глухарчета без шум.
И пак без шум разкъсваха небета.
А майка им повиваше наум
неслучена надежда в небитието.
А този свят се случи глух и ням.
Осъди добротата. И не плака.
И Господ се усети твърде сам
разпънат в цветовете на дъгата.
А този свят остана саможив.
И случи се така, че го убиха.
Обичам ли ще бъде като в стих –
безкрайно, непринудено и тихо.

Ангела Пранарова