Изпепели ме този пуст живот –
Тщеславието с парещата жажда.
Сега съм заприличал на дърво,
което няма ни листа, ни ражда.

Понякога на сухия клонак
покарват листи – жълти и сварени.
То иска да цъфти и в него пак
да свирят косовете вдъхновени.

Дървото да цъфти, то значи зов
да долови и повика предвечен.
Най-краткото му име е любов,
но него аз не ще дочуя вече.

Нима е сътворено в този свят
едничко нещо без любов, трептене?
Пчелите с ласки милват всеки цвят,
ръцете към ръце са устремени.

Ще бъде пуста цялата земя
без туй привличане неуловимо.
А може би и аз да се стремя
към тебе, но сега ти нямаш име.

Ако те знаех, ще те нарека,
най-свято име ще ти дам – Начало.
И ласката на твоята ръка
от мен ще смъкне всичко изгоряло.

Ти ме върни отново за живот –
върни цъфтежа, птиците в гнездата!
Аз ще отрупам клоните си с плод,
ще ги сведа надолу, към земята.

Под мойта сянка хората от път
ще спрат във жарко пладне да починат.
Ще си отдъхнат, ще се разхладят,
сполай ще кажат и ще си заминат.

Климент Цачев